«Нека премеря пулса Ви»

О. Хенри

Нека премеря пулса Ви

И ТАКА, АЗ ОТИДОХ НА ЛЕКАР.

— Откога не сте поемали алкохол в организма си? — попита ме той.

Аз извърнах глава и възкликнах:

— О, доста отдавна.

Той беше млад лекар, някъде между двадесет и четиридесет годишен. Носеше светлолилави чорапи, но изглеждаше като Наполеон. Хареса ми невъобразимо.

— И така — каза той, — смятам да ви покажа ефекта от алкохола върху кръвообращението ви. — „Обращение“, така мисля, че каза, въпреки че не беше изключено да е било и „Обявление“.

Той разголи лявата ми ръка до лакътя, извади бутилка уиски и ми даде едно питие, след което започна още повече да ми изглежда като Наполеон, а пък аз започнах още повече да го харесвам.

След това стегна около бицепса ми гумиран маншет, улови пулса ми с върха на пръстите си и започна да стиска една гумена топка, свързана с апарат на стойка, който изглеждаше като термометър. Живакът подскачаше нагоре-надолу без видимо да спира някъде; но лекарят ми каза, че е регистрирал двеста трийсет и седем на сто шейсет и пет или някаква подобна цифра.

— Ето — каза той, — сега виждате какво причинява алкохолът на кръвното налягане.

— Великолепно — отвърнах аз, — но считате ли този тест за достатъчно показателен? Правите ми един и после… „Я да опитаме на другата ръка“. А, не!

В следващия миг той сграбчи ръката ми. Аз реших, че съм обречен и докторът вече се сбогува с мен. Но се оказа, че иска само да забие една игла във връхчето на пръста ми и да сравни червената капка с няколко чипа за покер от по петдесет цента, които бе прикрепил на едно картонче.

— Това е изследване за хемоглобина — обясни той. — Цветът на кръвта ви не е хубав.

— Ами — казах аз, — знам, че трябва да бъде син, но това е страна на мелези. Част от прадедите ми са били благородници, само че прекалено са се сближили с някои хора от остров Нантъкит¹, тъй че…

— Имам предвид — поясни докторът, — че нюансът на червеното е твърде светъл.

— О — възкликнах аз, — това е въпрос на сходство, а не на партии.

След това лекарят стовари един здрав юмрук в областта на гръдния ми кош. Когато го стори, не бях в състояние да кажа на кого ми напомни най-много — на Наполеон, на Батлинг или на лорд Нелсън. После придоби сериозен вид и със съжаление заяви, че плътта е наследница на ред заболявания… повечето от които завършваха на „ит“, а аз незабавно му платих петнадесет долара предплата.

— Задължително ли е някои от тях да са фатални? — попитах аз. Считах, че проблемът, който ме засягаше пряко, оправдаваше известна проява на интерес.

— Всички до една — отвърна той жизнерадостно. — Но тяхното развитие може да се ограничи. С грижа и правилно дългосрочно лечение можете да доживееете до осемдесет и пет или даже до деветдесетгодишна възраст.

Започнах да си мисля за сметката, която трябваше да му платя.

— Осемдесет и пет ми стигат, убеден съм — бе моят коментар. Платих му още десет долара предплата.

— Първото, което трябва да направите — каза той с възобновено въодушевление, — е да намерите санаториум, където престоят известно време ще ви осигури пълен отдих и ще се отрази благоприятно на нервите ви. Аз самият ще дойда с вас и ще ви избера нещо подходящо.

И така, той ме отведе в някаква психиатрия в Катскилс. Въпросното заведение се намираше на едно голо възвишение, посещавано единствено от непостоянни посетители. Наоколо се виждаха само камънаци, тук-таме покрити със сняг отрязъци и рехави борове. Главният лекар — млад човек — бе изключително сговорчив. Даде ми стимулант без изобщо да посяга към апарата за кръвно. Беше време за летен обяд и ние бяхме поканени да се присъединим към присъстващите. В трапезарията имаше към двайсетина пациенти, насядали около малки маси. Младият лекар пристигна на нашата маса и рече:

— При нас е обичай гостите да не се считат за пациенти, а просто за уморени дами и господа, които са дошли на отдих. Каквито и леки заболявания да имат, те никога не ги споменават в разговор.

Моят лекар извика високо на една сервитьорка да донесе малко фосфоглицерат от варна каша, хляб за кучета, палачинки със сода и бром и чай от nux vomica² за моята трапеза. А после се разнесе някакъв звук, наподобяващ внезапна буря, засвирила между боровете. Получаваше се от това, че всички гости в помещението шептяха високо: „Неврастения!“ с изключение на един човек с голям нос, когото аз съвсем ясно чух да произнася: „Хроничен алкохолизъм“. Надявам се да го видя отново. Главният лекар се обърна и се отдалечи.

Около час след обяда той ни отведе в работилницата, намираща се на петдесетина ярда от къщата. Там гостите се ръководеха от стажанта на главния лекар и негов помощник — огромен на ръст здравеняк със син пуловер. Беше толкова висок, че аз не бях сигурен дали има лице; но една компания за опаковки би била доволна от ръцете му.

— Тук — каза главният лекар, — нашите гости намират отдих от минали умствени тревоги, посвещавайки се на физически труд — противодействие, на практика.

Имаше стругове, дърводелски принадлежности, инструменти за моделиране с глина, чекръци, станове, тъпани, увеличителни апарати за снимки, ковашки пещи и всичко, което очевидно би могло да представлява интерес за платежоспособните гости-лунатици на един първокласен санаториум.

— Дамата, която прави питки от кал в ъгъла — прошепна главният лекар, — е не някоя друга, а самата Лула Лулингтън, авторката на романа „Защо любовта обича“. В момента тя просто се опитва да освободи съзнанието си от напрежението, натрупано докато го е писала. Бях виждал книгата.

— А защо не се разтовари, като напише друг роман? — попитах аз.

Както виждате, не бях стигнал толкова далеч, колкото те си мислеха.

— Господинът, който налива вода през фунията — продължи главният лекар, — е борсов посредник от Уол Стрийт, получил нервен срив от претоварване.

Закопчах си сакото.

Другите, както изтъкна той, бяха архитекти, които си играеха с Ноеви ковчези, министри, погълнати от Дарвиновата „Теория на еволюцията“, адвокати, които режеха дърва с трион, и уморени светски дами, които говореха за Ибсен на стажанта със синия пуловер. Сред тях имаше и един невротичен милионер, който лежеше заспал на пода, както и един изтъкнат художник, който рисуваше малък червен вагон около помещението.

— Вие изглеждате доста силен — каза ми главният лекар.

— Мисля, че най-добрата умствена почивка за вас ще бъде да хвърляте малки кръгли камъни по планинския склон и после да ги качвате обратно.

Бях изминал стотина ярда, когато моят лекар ме настигна.

— Какво става? — попита той.

— Става това — отвърнах аз, — че няма аероплани на разположение. По тази причина възнамерявам весело и бързичко да изтичам до онази гара и да хвана първия експрес с битуминозни въглища към града.

— Е — каза лекарят, — може би сте прав. Това място не изглежда особено подходящо за вас. Но да знаете, че имате нужда от почивка — от пълна почивка и движение.

Същата нощ отидох на хотел в града и казах на администратора:

— Имам нужда от пълна почивка и движение. Можете ли да ми дадете стая с едно от онези високи сгъваеми легла и няколко пикола, които да го спускат и вдигат на смени, докато аз си почивам?

Служителят изтри някакво петънце от нокътя си и погледна встрани към един висок мъж с бяла шапка, който седеше във фоайето. Този човек се приближи и ме попита учтиво дали съм виждал храстите при западния вход. И понеже отговорът ми беше отрицателен, той ми ги показа, след което ме огледа от глава до пети.

— Мислех, че ги знаете — отбеляза той любезно, — но смятам, че сте добре. Препоръчвам ви да отидете на преглед, старче.

Седмица по-късно моят лекар отново ми измери кръвното налягане без предварителен стимулант. Сега вече не ми приличаше чак толкова на Наполеон. А и чорапите му бяха в нюанс, който не ми допадаше особено.