«Иманяр»

О. Хенри

Иманяр

Глупаци има всякакви. Не, моля, не ставайте, докато не сте извикани поименно!

На мен ми се е случвало да бъда глупак от всякакъв вид с изключение на един. Аз изразходвах всичките си патримониални възможности, симулирах матримониалните, играех покер, тенис, комар — с една дума, гледах час по-скоро да се освободя от парите си по всички възможни начини. Ала остана само една шутовска роля, която никога не съм играл — ролята на Иманяр. Малцина са онези, които се заразяват от тази сладка лудост. Но измежду всички, които тръгват по следите от копитата на цар Мидас, именно иманярството е занятие, заредено с най-приятни надежди.

Ще се отклоня малко от темата, както правят всички пишман писатели, за да кажа, че аз бях глупак със сантиментални наклонности. В мига, в който видях Мей Марта Мангъм, вече бях неин роб. Тя беше осемнайсетгодишна, кожата й имаше цвета на белите клавиши на съвсем новичко пиано, беше красавица и притежаваше очарователната сериозност и трогателното обаяние на невинен ангел, обречен да живее в скучно градче сред тексаската прерия. Със своето излъчване и чар тя спокойно би могла да бере — като къпини — скъпоценни рубини от короната на белгийския крал или на друг не по-малко лекомислен владетел, но тя не знаеше това, пък аз предпочитах да не й рисувам такива картини.

Не знам дали разбирате, аз исках Марта да стане неотменна моя собственост. Щеше ми се да живее под моя покрив и всеки ден да прибира лулата ми и чехлите така, че вечерта да не мога да ги намеря.

Бащата на Мей Марта криеше лицето си под гъста брада и очила. Този човек беше посветил живота си на бръмбари, пеперуди и всякакви насекоми, които летят, пълзят, бръмчат или се навират в гърба ти и в маслото. Беше етимолог или нещо от този род. Цял живот гонеше с мрежа летящи риби от семейството на майските бръмбари, после ги забулваше на карфички и им слагаше всякакви имена.

Той и Мей Марта — това беше цялото им семейство. Бащата я ценеше високо като великолепен екземпляр от racibus humanus, а тя имаше грижата той да яде все пак, да не облича дрехите си наопаки и в стъклениците му винаги да има спирт. Казват, хората на науката били склонни към разсеяност.

Освен мене имаше още един човек, възжелал Мей Марта Мангъм. Гудло Банкс, младо момче, току-що завършило колежа. Той знаеше всичко, дето го има в книгите — латински, гръцки, философия и особено висшите дялове на математиката и логиката.

Да не беше навика му да залива всеки свой събеседник с познанията и знанията си, той би ми допадал страшно. Но дори при това положение свободни сте да смятате, че ние бяхме добри приятели.

Бивахме заедно при всеки удобен случай, тъй като всеки от нас гледаше да разбере от другия какво според него показва флюгела, сиреч в каква посока духа вятърът от сърцето на Мей Марта Мангъм… доста сложна метафора. Гудло Банкс никога не би написал такова нещо. Че нали затова бяхме съперници.

Гудло, може да се каже, залиташе по книгите, маниерите, културата, гребането, интелекта и облеклото. Моите културни интереси се свеждаха до бейзбола и петъчните дебати в местния клуб за свободни обсъждания; е, бях и добър ездач.

Но при разговорите между двама ни, както и при гостуванията у Мей Марта и разговорите с нея никой от нас не можеше да се предугади накъде клонят нейните предпочитания. Очевидно Мей Марта имаше природна дарба да не се издава и още в люлката се беше научила да кара околните да се чудят и маят.

Както вече отбелязах, старият Мангъм беше разсеян човек. Той откри с огромно закъснение — може би някоя пеперудка му го беше подшушнала, — че двама младежи се опитват да оплетат в мрежите си едно крехко същество, негова дъщеря или някакъв технически придатък, който се грижеше за удобствата му.

Аз никога не съм си въобразявал, че един учен може да се окаже на висота при такива обстоятелства. Старият Мангъм вече ни беше класифицирал устно с Гудло и ни беше лепнал етикет, който ни причисляваше към най-низшия разред гръбначни; хем го беше сторил на английски, без да прибягва на латински до нещо по-сложно от Orgetorix, Rex Helvetii, до което и самият аз бях стигнал в училище. И ни заплаши, че ако още веднъж ни свари около къщата си, ще ни прибави към своята колекция.

Ние с Гудло не се появихме цели пет дена — изчаквахме бурята да затихне. Когато накрая се осмелихме да наминем към тях, Мей Марта Мангъм и баща й ги нямаше. Бяха изчезнали. Къщата, в която живееха под наем, беше заключена. Оскъдната им покъщнина и вещите им също бяха изчезнали.

И нито думица за сбогуване от страна на Мей Марта — никакво бяло листче, забодено на глоговия храст, никакъв тебеширен знак на дирека на портата, никаква картичка в пощенската кутия — нищичко, което да ни даде ключ към загадката.

Цели два месеца Гудло Банкс и аз — поотделно — опитваме какво ли не да открием бегълците. Използвахме познанството си и връзките си с човека, който продаваше билети на гарата, с всички, които даваха под наем екипажи, с кондукторите по железницата и с единствения полицай в градчето. Нищо и нищо.

Подир това станахме още по-близки приятели и още по-заклети врагове. Всеки ден след работа се събирахме в задната стая на Снайдеровата кръчма, играехме домино и се подпитваме хитро, да разберем дали някой от нас не е научил нещичко. Нали затова бяхме съперници.

Така. Гудло Банкс имаше гадния навик да се фукляви колко много знае, а мене пращаше в класа, където още сричат: „Имало едно време едно момиченце. Викали му Червената шапчица…“ Както и да е, Гудло все пак ми харесваше, а висшето му образование не го броях за нищо, но понеже винаги съм минавал за човек добродушен, стисках зъби. Освен това все исках да разбера дали не е научил нещо за Мей Марта, та затуй търпях неговото присъствие.

Един ден, когато обсъждахме с него положението, той ми каза:

— Да речем, че я откриеш, Ед, какво ще спечелиш от това? Госпожица Мангъм е умно момиче. Може би умът й още не е развит достатъчно, но тя е предназначена за по-висши неща от тези, които ти можеш да й дадеш. Още не съм срещал човек, който да оценява по-добре обаянието на древните поети и писатели и на съвременните литературни течения, възприели тяхната жизнена философия. Не мислиш ли, че само си губиш времето, като се мъчиш да я откриеш?

— Аз си представям щастливото домашно огнище — казах аз — във вид на къща с осем стаи сред дъбова гора и край езеро в сърцето на тексаската прерия. Пиано с механична приставка в гостната — продължих аз, — само за начало три хиляди глави добитък в загона, кабриолет с двоен впряг, който винаги е на разположение на „мадам“, а Мей Марта харчи както намери за добре приходите от ранчото и всеки ден прибира пантофите ми и лулата така, че вечерта да не мога да ги намеря. Ето това е — казах. — И хич не ме интересуват твоите учения, течения, философии и прочее науки.

— Тя е предназначена за по-висши неща — повтори Гудло Банкс.

— За каквото и да е предназначена — отвърнах аз, — сега бедата е там, че я няма. Но аз ще я намеря много скоро, нищо че не съм учил в колеж.

— Играта е спряна — каза Гудло и сложи на масата доминото. И заръчахме бира.

Скоро след това в градчето пристигна мой познат, млад фермер, и ми донесе сгънат на четири лист синя хартия. Обясни ми, че дядо му току-що починал. Аз преглътнах сълзите си, а той продължи разказа си. Старецът пазел ревниво този лист цели двайсет години. Самият лист е част от завещанието му, което освен това включва два катъра и една хипотенуза негодна за обработване земя.

Хартията беше стара, синя, от онази, която са употребявали по времето на въстанието на аболиционистите против сецесионистите. Листът носеше дата 14 юни, 1863 и в него се описваше мястото, където са заровени десет дисаги златни и сребърни монети на стойност триста хиляди долара. Старият Рандъл, дядото на Сам, негов внук, получил тези сведения от някакъв испански свещеник, който присъствал при зариването на съкровището и умрял много преди… тоест, много години по-късно в къщата на стария Рандъл. Старецът записал всичко под негова диктовка.

— А защо баща ти не се е заел с тази работа? — попитах младия Рандъл.

— Защото ослепя преждевременно — отговори той.

— А защо самият ти не си се заел досега да издириш това имане.

— Ами че аз знам за този лист само от десет години. А все имах някаква работа. А пролетна оран, а плевене на царевицата, а фураж да се приготви за добитъка и докато се обърнеш, зимата дошла. И така от година на година.

Всичко това ми се видя напълно логично и затуй се съюзих още веднага с Лий Рандъл.