«Изповед на един хуморист»

О. Хенри

Изповед на един хуморист

Инкубационният период се проточи двайсет и пет години, без да ми причини някакви неприятности, след което болестта ми изби и хората казаха: ето, това е! Само че я нарекоха не шарка, а хумор.

Ние, служителите в магазина, бяхме купили сребърна мастилница за по-стария съдружник във фирмата по случай петдесетия му рожден ден. Скупчихме се в кабинета му, за да му поднесем подаръка. На мен бяха възложили да го поздравя от името на всички и аз произнесох кратка реч, която бях подготвял цяла седмица.

Тя произведе фурор. Беше пълна с такива каламбури, шеговити намеци и какви ли не смехории, че сградата едва не се събори, а тя бе една от най-солидните в този бранш — метални изделия на едро. Старият Марлоу си позволи само да се усмихне, но служителите, поощрени от това, се изпотръшкаха от смях.

Та славата ми на хуморист датира именно от този ден, девет и половина часа сутринта.

Седмици наред след това колегите ми раздухваха пламъка на моето самочувствие. Един по един те идваха при мен да ми кажат каква знаменита реч съм произнесъл и ми обясняваха старателно какво именно е било смешното във всяка моя шега.

Стана ми ясно, че от мен се очаква да поддържам тази си слава. Напълно допустимо бе другите да говорят сериозно по служебни или злободневни въпроси, ала от мен неизбежно се искаше нещо весело и игриво. От мен очакваха да пускам шеги за металната посуда и да оживявам с духовитости сивите емайлирани паници. Бях помощник-счетоводител и ако не успеех да видя нещо смешно в сбора на някое салдо или да намеря повод за смях в някоя сметка за плугове, колегите ми оставаха разочаровани.

Постепенно славата ми се разнесе и аз станах местният „оригинал“. Нещо напълно възможно, защото градчето ни беше малко. Местният всекидневник започна да ме цитира. Без мен не минаваше събиране по един или друг повод.

Мисля, че наистина бях надарен с известно остроумие и находчивост. Тези качества развивах и подобрявах с постоянна тренировка. Шегите ми бяха добродушни и безобидни, не стигаха до язвителност, от тях не болеше. Хората започваха да се усмихват още щом ме зърнеха, а заговорех ли с тях, винаги намирах да кажа нещо, което превръщаше усмивката в смях.

Бях се оженил млад. Имах очарователно тригодишно момченце и петгодишно момиченце. Естествено, живеехме в къща, обвита с пълзящи растения, и бяхме щастливи. Счетоводителската ми заплата ни предпазваше от онези злини, които вървят ръка за ръка с чрезмерното богатство.

По едно време записах няколко мои шеги и хрумвания, които ми се струваха много сполучливи, и ги разпратих на периодични издания, печатащи такива работи. Всичките бяха незабавно приети. Неколцина от редакторите дори ме помолиха с писма да им сътруднича и занапред.

Един ден получих писмо от издателя на едно прочуто седмично издание. Той предлагаше да му напиша фейлетон за цяла колона и даваше да се разбере, че ако материалът се хареса, тази колона ще стане редовна. Написах фейлетона и след две седмици издателят ми предложи да сключа едногодишен договор на сума, която значително превишаваше заплатата ми във фирмата, където работех.

Обзе ме луда радост. Жена ми вече мислено ме увенчаваше с неувяхващите лаври на литературната слава. Вечерта отпразнувахме този ден с рачешки крокети и бутилка къпиново вино. Откриваше се възможност да се освободя от робския труд. Обсъдихме с Луиза много сериозно този въпрос. И стигнахме до извода, че трябва да напусна работата в магазина и да се посветя на хумора.

Подадох оставка. Колегите ми устроиха прощален банкет. Речта ми на банкета беше истински фойерверк. Местният вестник я отпечата в пълен текст. На другата сутрин се събудих и погледнах будилника.

— Боже, закъснях! — възкликнах аз и грабнах дрехите си. Но Луиза ми напомни, че вече не съм роб на металните изделия и доставчиците, а професионален хуморист.

След закуска тя гордо ме въведе в стаичката до кухнята. Милата Луиза! Там ме чакаха писалището и столът, блокпостът, мастилото и пепелникът. И всички останали атрибути на един истински писател — вазата, пълна със свежи рози и орлов нокът, ланският календар на стената, тълковният речник и пликче шоколадови бонбони, да си похапвам между приливите на вдъхновение. Милата Луиза!

Залових се за работа. Стенният тапет е изпъстрен с арабески или одалиски, или… дали пък не бяха трапезоиди? Аз се вторачих в една от тези фигури. И се замъчих да родя хумор.

Стресна ме някакъв глас — Луизиният.

— Ако не си много зает, гълъбче, ела да обядваме — викаше ме гласът.

Погледнах часовника си. Да, онзи зловещ скелет-косач бе накосил пет часа. Отидох да обядвам.

— Не бива да се пресилваш така в началото — посъветва ме Луиза. — Нали и Гьоте — или може би Наполеон — е казал, че пет часа на ден са достатъчни за умствен труд. Защо не ни изведеш следобед в гората?

— Наистина се поуморих — признах аз.

И тъй следобед отидохме с нея и малките в гората.

Но скоро му хванах цаката. Подир месец започнах да вадя парче след парче така редовно, както редовно пристигаха пратките метални изделия.

И, да ви кажа, имах успех. Колонката ми в седмичника пораздвижи духовете и критиците взеха да ме сочат в клюкарските си писания като свежа струя в областта на хумора. Сътрудничеството в други издания увеличи значително доходите ми.

Изучих и триковете на занаята. Можех да взема едно смеховито хрумване и да го превърна в двуредова епиграма, която ми носеше долар. С една фалшива брада от същото нещо се получаваше чистичко четиристишие и цената се удвояваше. А като обърнех полата и добавех воланче от рими, вече не бихте го познали — излизаше салонна поезия с новички обувки и модна илюстрация.

Започнах да правя спестявания и си купихме нови килими и салонен орган. За съгражданите си вече бях човек с известна тежест, а не онзи зевзек от магазина.

След пет-шест месеца хуморът ми започна да губи своята непосредственост. От устата ми вече не се отронваха така лесно глуми и остроумия. Понякога се затруднявах много да намеря материал. Улавях се, че се вслушвам в разговорите на приятелите си, дано хвана нещо, което да ми влезе в работа. Понякога дъвчех молива си и гледах с часове тапета, мъчейки се да пусна някое мехурче хумор, но не банален.

И накрая се превърнах в харпия, Молох, Йона, вампир за приятелите и познатите си. Нервен, изтормозен, алчен, аз стоях между тях като истински шегоубиец. И само от устата им да се отронеше находчива мисъл, остроумно сравнение или пиперлива фраза, аз се хвърлях като куче на кокал. И понеже не се доверявах на паметта си, извръщах се виновно и крадешком записвах в бележника, от който не се делях, или на ръкавела си всичко, което можеше да ми послужи.

Приятелите ме гледаха с почуда и съжаление. Бях станал съвсем друг човек. Преди ги развеселявах и забавлявах, а сега ги дебнех като хищник. Напразно биха чакали да чуят шега от моите уста. Шегите бяха станали прекалено скъпоценни за мен, те бяха средство за съществуване. Не можех да си позволя лукса да пилея това средство.

Като оклюмала лисица възхвалявах певческите способности на моите приятели-врани, та дано изпуснат от човките си късче остроумие.

Хората започнаха да ме избягват. Аз се отучих да се усмихвам — не плащах дори тази цена за думите, които така безсрамно обсебвах.

Търсейки материал, грабех безразборно отвред, без да подбирам ни хора, ни място, ни време, ни теми. Дори в черквата извратеното ми въображение душеше за плячка между величествените колони.

Обявеше ли свещеникът великото славословие, аз започвах да комбинирам: „Славословие, пустословие, пустославие, пуста слава…“

Прекарвах цялата проповед през мисловното си сито, без да обръщам внимание на смисъла й, и жадно търсех поне зрънце каламбур или bon mot. Дори най-тържествените псалми на хора служеха само за акомпанимент на мисълта ми, която диреше нови варианти на стария комичен триъгълник сопрано, тенор и бас.

И собствената ми къща стана поле за ловитба. Жена ми е рядко женствено създание, откровено, добродушно и непосредствено. Някога разговорът с нея бе истинско удоволствие за мен и всяка нейна мисъл ми носеше радост. Сега аз я експлоатирах като златна мина, от която отбирах късчета от онази смешна, но мила непоследователност, характерна за женския ум.