«Изкуството и мустангът»

О. Хенри

Изкуството и мустангът

От пустошта се беше пръкнал художник. Дарбата, чиято коронация сама по себе си е демократична, бе сплела венец от вечнозелен дъб за челото на Лони Бриско. Изкуството, което търси излаз в краищата на пръстите на каубой или на полуграмотен император, този път бе избрало за свой посредник Каубоя художник от Сан Саба. Резултатът, измазано платно седем на дванайсет фута, висеше в златна рамка във фоайето на Капитола.

Законодателното събрание беше в сесия; главният град на най-големия западен щат се радваше на оживена дейност и на облаги, с каквито събранието на най-мъдрите го удостояваше. Хотелите трупаха лесни доларчета от палавите законодатели. Най-големият западен щат, същинска империя по площ и природни богатства, се бе надигнал и заличил старото клеймо за диващини, закононарушения и кръвопролития. Животът и имотът тук бяха защитени както никъде в развратните градове на упадъчния Изток. Възглавничните покривчици, черквите, плюскането на ягоди и неприкосновеността на личността се радваха на широко разпространение. Всеки пришълец можеше да дрънка безнаказано врели-некипели или да излага възгледите си за културата. Изкуствата и науките получаваха широка подкрепа и субсидии. Ето защо, полагаше се законодателното събрание на този велик щат да отпусне средства за закупуване на безсмъртното платно на Лони Бриско.

Районът Сан Саба рядко бе давал принос за популяризирането на изящните изкуства. Неговите синове нямаха равни в бойното изкуство, мятането на ласо, боравенето с уважавания „Колт“, безстрашието си на покер и среднощните опити да извадят някои градове от никому ненужната летаргия; ала досега районът не се славеше като бастион на естетиката. Но четката на Лони Бриско заличи тази несправедливост. Тук, сред варовиковите скали, сочните кактуси и изсъхналата трева на тази безводна долина се бе родил каубоят художник. А защо се е влюбил в изкуството? — този въпрос не буди нито спор, нито съмнение, някоя спора на вдъхновението ще да е прескочила в него въпреки сушавата почва на Сан Саба. Капризният творчески дух навярно го е подтикнал към изява, а после е седнал сред нажежените бели пясъци да наблюдава неговата дяволита рожба. Защото картината на Лони, разглеждана като произведение на изкуството, несъмнено би прогонила всяка черна грижа от душите на критиците.

Платното — може да се каже почти панорамно — представяше типичен западен пейзаж, в който вниманието привличаше централната животинска фигура — препускащ жребец в естествен размер, буен и с пламнали очи, откъснал се с луд бяг от стадото, което, сподирено от типичен каубой, заема втория план в дясната част на платното. В самия пейзаж личаха подходящи и точни аксесоари. Пропорционално разположени се виждаха вечно зелен дъб, мескит и дива круша. Юка с восъчните си цветове, събрани в гъста розетка, голяма колкото ведро, придаваше свежа красота и разнообразие. В далечината е вълнообразната прерия, насечена от прекъсващи се потоци, характерни за района, покрай които е тъмнозеленото на дъбовете и брястовете. В предния план под светлозелените диви круши лежи навита колоритна гърмяща змия. На трето място в платното стои ултрамарин и червеникаво — типичното западно небе с бягащи перести облаци, които не носят дъжд.

Картината стоеше между две гипсови колони в просторния коридор, близо до вратата на камарата на представителите. Граждани и законодатели — къде по двама, къде на групи, а понякога и на тълпи — се спираха пред нея да я гледат. Мнозина, може би повечето от тях, познаваха отблизо прерията и лесно си спомняха този пейзаж. Стари говедовъди, обвеяни от спомени и много доволни, се разговаряха с братя на някогашни следотърсачи за дните, които платното извикваше в съзнанието им. Изкуствоведите в града се брояха на пръсти, но не се чу някой да говори за колорит, перспектива и светоусещане, както обичат да плямпотят на Изток, когато искат да ударят някой по-амбициозен художник. „Това е голяма работа“ — възкликваха повечето хора и се възхищаваха на златната рамка — по-голяма не бяха виждали.

Най-запаленият поклонник на платното беше сенаторът Кини. Именно той най-често се изказваше и твърдеше с глас на конеукротител, че ще падне незаличимо петно върху името на големия щат, ако не се отблагодари както подобава на гения, възпроизвел с това безсмъртно платно картина, типична за богатите източници на богатство на нашия щат, за неговия разцвет, земя и… ъъъ… едър добитък.

Сенаторът Кини представяше най-западния район на щата — на четиристотин мили от Сан Саба, — но за истинския поклонник на изкуството не съществуват межди и граници. Сенаторът Мулънс, представител на Сан Саба, също не беше безразличен към идеята, че щатът трябва да закупи картината на неговия избирател. Един от гражданите му беше подшушнал, че Сан Саба единодушно се възхищава от забележителната картина. Стотици познавачи се били стекли на мустанги и катъри да я гледат, преди да бъде пренесена в столицата. Сенаторът Мулънс мечтаеше да бъде преизбран и много добре знаеше какво означава гласа на Сан Саба. Не по-малко добре знаеше, че с помощта на сенатора Кини — влиятелна личност в законодателното събрание — тази работа може да се уреди. Сега, сенаторът Кини имаше готов законопроект за мелиорации, който искаше да прокара заради благото на своя район, и знаеше, че сенаторът Мулънс може да му даде ценна помощ и сведения, тъй като Сан Саба вече се радваше на придобивките от подобен закон. При положение, че интересите на двамата така добре съвпадаха, едва ли имаше нещо в това, че щатската столица изведнъж проявяваше такъв интерес към изкуството. Малцина художници са откривали първите си картини при по-щастливи обстоятелства.

Сенаторите Кини и Мулънс постигнаха разбирателство по въпросите на мелиорацията и изкуството, докато си пиеха питието в кафенето на хотел „Емпайър“.

— Хммм — подхвана сенаторът Кини, — не знам. Не съм художествен критик, но ми се струва, че нещо куца в тази картина. Прилича ми на лоша литография. Не ми се ще да разсъждавам за таланта на твоя избирател, сенаторе, но лично аз не бих дал и половин долар за нея — ако не смятаме рамката. Как мислиш да пробуташ това нещо на законодателите, които ритат срещу такава дреболия в разходното перо като шестстотин осемдесет и един долара за ученически гуми, и то еднократно? Това би било губене на време. Ще станем за смях в сената, ако речем да внесем някакъв законопроект.

— Но ти не ме разбираш — каза сенаторът Мулънс с решителния си глас и почука с дългия си показалец чашата на Кини. — Аз също имам съмнения относно картината — какво представлява, бикоборство или японска алегория? — но искам законодателен акт за купуването й. Разбира се, сюжетът трябва да е в съответствие с историята на нашия щат, но вече е много късно картината да се остърже и видоизмени. Щатът няма да обеднее, а пък самата картина може да бъде прибрана в някой склад, където няма да смущава никого. Като оставим настрана изкуството, работата се свежда до това, че момчето, изрисувало картината, е внук на Лусиън Бриско.

— Я го повтори! — ахна Кини и облегна замислен глава. — На самия Лусиън Бриско?

— Именно. Човекът, когото много добре знаеш. Човекът, който от пустошта създаде щат. Човекът, който укроти индианците. Човекът, който премахна конекрадците. Човекът, който отказва всякакви почести. Най-любимият син на щата. Разбра ли ме сега?

— Ще завием картината — отсече Кини. — Все едно, че е продадена. Ама ти защо не започна с това, ами си губим времето да дрънкаме за изкуство. Аз ще си подам оставката в сената и ще се върна да нося рулетката на главния землемер, ако не успея да накарам този щат да купи картината, измазана от внука на Лусиън Бриско. Ти чувал ли си, че бяха отпуснати средства за къщата на дъщерята на Смодърс Едноокия? Е добре, това мина на закрито заседание. А Едноокия е избил поне два пъти по-малко индианци от Бриско. За каква сума се разбрахте с цапача, тоест колко мислите да смъкнете от щатската хазна?

— Според мене петстотин… — каза Мулънс.

— Петстотин? — прекъсна го Кини и почука по чашата за келнера. — Само петстотин за летящия червен жребец, създаден от внука на Лусиън Бриско! Къде ти е патриотизма, човече? Трябва да бъдат поне две хиляди. Ти ще внесеш предложението, аз ще взема думата в сената и ще размахам скалпа на всеки индианец, убит от Лусиън Бриско. Я да видим, не прояви ли той веднъж глупост и честолюбие? О, да, отказа да приеме всякакви привилегии и облаги, на които имаше пълно право. Можеше да стане губернатор, но не пожела. Отказа се и от пенсия. Сега е моментът щатът да му се отплати. Ще трябва да се заема с тази картина, но някои заслужават наказание за това, че семейството на Бриско бе принудено да чака толкова дълго. Ще поставим въпроса към средата на месеца, когато законопроектът за данъците ще е минал. Слушай, Мулънс, виж там направи нещо да получа данни колко ще излязат онези напоителни канали и с колко ще се увеличи продукцията на акър. Ще имам нужда от теб, когато дойде ред на моя законопроект. Мисля, че ще можем добре да се сработим на тази сесия, а защо не и по-нататък?

Така щастието реши да се усмихне на каубоя художник от Сан Саба. Съдбата вече беше изпълнила своя дълг, когато е подредила атомите на космогонията по такъв начин, че се е появил внук на Лусиън Бриско.