«Верният приятел Телемах»

О. Хенри

Верният приятел Телемах

Завърнал се от лов, аз чаках в градчето Лос Пиньос, Ню Мексико, влака, който отива на юг и вече имаше закъснение от един час. Седях на терасата на ресторантчето „Връх“ и обсъждах смисъла на живота с Телемах Хикс, собственик на ресторанта и на хотела към него.

Като отбелязах, че въпроси от личен характер не са изключени, попитах го що за животно е било това, което някога е обезобразило лявото му ухо. Тъй като съм ловец, интересуваха ме злощастията, които може да се случат на човека, тръгнал да гони дивеч.

— Това ухо — каза Хикс — е реликва от едно истинско приятелство.

— Може би нещастен случай? — упорствах аз.

— Приятелството не може да бъде нещастен случай — отсече Телемах и аз млъкнах. — Знам един-единствен случай на истинско приятелство — продължи той, — това са близките сърдечни отношения между едного от Кънетикът и една маймуна. Маймуната се катереше по палмите в Баранкила и хвърляше на човека кокосовите орехи. Той ги разполовяваше и правеше от тях чаши, които продаваше по два реала едната, а после си купуваше ром. Маймуната изпиваше кокосовото мляко. Тъй като всеки беше доволен от своя дял в тая далавера, те си живееха като братя. Но когато става дума за човешки същества, приятелството е преходно явление, което подлежи на прекъсване без предупреждение.

Аз имах някога един приятел, който носеше заглавие Пейсли Фиш, и си въобразявах, че той е залепен за мене во век и веков. Рамо до рано цели седем години двамата добивахме руда, гледахме говеда, продавахме патентовани мазила, пасяхме овце, щракахме фотографии и други неща, опъвахме телени огради и събирахме сини сливи. Мислех си, че нито човекоубийството, нито ласкателството, нито богатството, нито шашмата, нито пиенето могат да вбият клин между мене и Пейсли Фиш. Не можете си представи какви приятели бяхме. Приятелство ни свързваше в работата, но приятелските чувства преливаха в часовете на отмора и развлечения и ги подслаждаха. Наистина изживявахме дни на Дамон и нощи на Питий.

Едно лято ние с Пейсли, натъкмени както си му е редът, прескачаме до Сан Андрес, ей тия планини, със цел едномесечно безделие и хайлазуване. Заседнахме тука, в Лос Пиньос, същинска градина на покрива на света, където текат реки от кондензирано мляко и мед. Тогава тук имаше една-две улици, чист въздух, кокошки и една гостилница. Това ни стигаше.

Пристигаме ние вечерта, след вечеря, и решаваме да проверим какви ефикасности ще се намерят в гостилницата до железопътната линия. Сядаме и докато да отлепим с нож чиниите от червената мушама, дотичва вдовицата Джесъп с препечен хляб и пържен черен дроб.

Ама жена, ти казвам, и риба цаца може да вкара в грях. Беше възниска, но едричка и цялото й същество сякаш излъчваше дух на доброжелателство. Червендалестите й бузки говореха недвусмислено за кулинарни наклонности и жарък темперамент, а от усмивката й би могъл да разцъфти кучи дрян през декември.

Вдовицата Джесъп ни надума какво ли не: за климата, за историята, за Тенисън, за сините сливи, за недостига на овнешко и накрая се заинтересува откъде сме.

— От Спринг Вали — казвам аз.

— Биг Спринг Вали — предъвква Пейсли заедно с картофите и шунката, с които е пълна устата му.

Това беше първият забелязан от мен признак, че на старото ни приятелство с Пейсли е сложен завинаги край. Той знаеше, че не мога да понасям бъбривците и въпреки това се намеси в разговора със своите междуметия и добавки към синтаксиса. Вярно, на картата пише Биг Спринт Вали; само че със собствените си уши бях чувал хиляди пъти самият Пейсли да казва Спринг Вали.

Без да продумаме повече, след вечерята излязохме навън и седнахме на железопътната линия. Толкова отдавна бяхме съдружници, че всеки от нас знаеше какво се върти в главата на другия.

— Надявам се, разбираш — казва Пейсли, — че съм решил да зачисля тази вдовица като неразделна част от моето наследство в неговата домашна, социална, юридическа и други форми дорде смъртта ни раздели.

— О, всичко е ясно — казвам аз, — прочетох го между редовете, въпреки че ти изрече само един ред. Предполагам, ти също разбираш, че предприемам крачка, която ще доведе до промяна на фамилното име на вдовицата, то ще стане Хикс, а на тебе оставям да пишеш до вестника и да поискаш точна информация дали кумът трябва да носи камелия, в бутониерата и чорапи без шев.

— В твоята програма има някои пропуски — казва Пейсли и дъвче треска от траверса. — Ако това беше секуларна работа, бих ти отстъпил почти във всяко отношение, ама не е така.

— Женската усмивка — продължава Пейсли — е като въртопа при Сцилия и Харбалия, в който често попада и се разбива на трески здравият кораб, наречен „Приятелство“. Както и досега, аз съм готов да те избавя от мечка — казва Пейсли, — да ти стана гарант на полицата, да те разтривам с поделдок между плешките; но моето чувство за етикеция свършва до тук. В тази игра с мадам Джесъп всеки играе сам за себе си. Да не кажеш, че не съм те предупредил честно и почтено.

Тогава аз се съвещавам сам със себе си и предлагам следната резолюция и допълнения:

— Приятелството между мъже — казвам — е древна историческа добродетел, родена в дните, когато хората е трябвало да се бранят един друг от гущери с чудовищно дълги опашки и от летящи костенурки. Хората са запазили този навик до ден-днешен и се подпомагат, докато пиколото не им съобщи, че всички тия зверове вече са се изпогътали. Често съм чувал — казвам, — че една жена може да стане причина да се разтури приятелството между двама мъже. Защо трябва да става това? Ще ти кажа, Пейсли, първият поглед и препечените, филийки на госпожа Джесъп очевидно са предизвикали някаква вибрация в нашите сърца. Нека я оставим да избере по-добрия от двама ни. Аз ще играя с тебе открито, без всякакви задкулисни номера. Ще я задирям пред очите ти, така че ти ще имаш равни възможности. При такава уговорка, не виждам защо нашият параход на приятелството трябва да се капичне в споменатия от тебе медицински въртоп, независимо кой от нас ще излезе победител.

— Това се казва приятел! — възкликва Пейсли и ми стиска ръката. — Аз ще постъпя по същия начин. Ще ухажваме тази дама синонимно, без всякакви официалности и кръвопролития, обичайни в такива случаи. И ще си останем приятели; който и да печели или губи.

Откъм едната страна на гостилницата на госпожа Джесъп имаше пейка под сянката на няколко дървета, на която тя сядаше да се поразхлади, след като нахранваше и отпращаше южния. Та на тази пейка сядахме с Пейсли след вечеря, за да отдадем поне част от дължимото уважение на дамата на нашите две сърца. И постъпвахме толкова честно и внимателно, че ако единият дойдеше пръв, той чакаше другия, без да предприема някакви действия.

Първата вечер, когато госпожа Джесъп разбра за уговорката ни с Пейсли, аз се появих на пейката преди него. Това беше непосредствено след вечеря и госпожа Джесъп седеше там с нова розова рокля и в достатъчно добро състояние, за да може човек да се оправи с нея.

Аз седнах до вдовицата и направих някои спецификации относно одухотворената външност на природата, изразена в околния ландшафт и прилежащата му перспектива. Тази вечер създаваше настроение. Луната си вършеше работата в определената й част от небосвода, дърветата хвърляха сенки на земята според законите на науката и природата, в храсталаците се водеше голяма препирня между козодои, авлиги, зайци и други пернати горски насекоми. А горнякът свиреше сякаш на хармоничка в купчината консервни кутии от домати, изхвърлени край железопътната линия.

Усетих в лявата си страна някакво особено усещане — сякаш се надигаше тесто, оставено в нощви до огъня. Госпожа Джесъп се бе преместила по-близо до мене.

— Ах, господин Хикс — продума тя, — когато човек е сам на този свят, не се ли чувства още по-самотен в такава красива вечер?

Станах мигом от пейката.

— Извинете, мадам — казвам, — но преди да е дошъл Пейсли не мога да дам смислен отговор на такъв подвеждащ въпрос.

И веднага й обясних, че с Пейсли сме стари приятели и ни свързват години на лишения, скитничество и съучастие и как сме се разбрали, когато ни излезе късмета, никой да не се ползува пред другия с предимства, каквито биха могли да възникнат от силни чувства и интимна близост. Госпожа Джесъп се замисли за малко, после избухна в смях, който отекна чак в гората.

След няколко минути пристига Пейсли, намазал косата си с бергамотово масло, сяда от другата страна на госпожа Джесъп и започва да каканиже една тъжна история: как през деветстотин и пета година в долината Санта Рита, по време на голямата суша, той и Лъмли Сплесканото се обзаложили на едно седло със сребърна украса кой ще одере повече умрели крави.