«Катедра по филантроматематика»

О. Хенри

Катедра по филантроматематика

— Както виждам, образователното дело е получило царски дар — над петдесет милиона долара — казах аз.

Преглеждах хрониката във вечерните вестници, а в това време Джеф Питърс тъпчеше лулата си с тютюн.

— По този случай — каза Джеф — може да се отвори нова колода карти и да се организира хорова декламация с участието на целия курс по филантроматематика.

— Това някакъв намек ли е? — попитах аз.

— Да — отвърна Джеф. — Не съм ли ти разказвал за времето, когато ние с Анди Тъкър се занимавахме с филантропия? Това беше преди осем години в Аризона. Ние с Анди обикаляхме с един впряг горното течение на Хила да търсим сребро. Намерихме и продадохме периметрите си в Тъскън за двайсет и пет хиляди долара. В банката ни изплатиха сумата в сребърни монети — по хиляда долара в торба. Натоварихме ние торбите във фургона и се понесохме на изток; и едва след като изминахме сто мили, си възвърнахме присъствието на ума. Двайсет и пет хиляди долара не изглеждат кой знае какво, когато четеш годишния отчет на Пенсилванската железопътна компания или слушаш как някой актьор се хвали с хонорарите си; но когато всеки миг имаш възможност да повдигнеш чергилото на фургона, да ритнеш няколко чувала поред и да чуеш как звънкат, тогава се чувствуваш като банка в часовете на най-големия наплив.

На третия ден пристигнахме в най-чистото и спретнато градче, което Природата или „Ранд и Макнали“¹ някога са създавали. То се намираше в полите на планината и беше украсено с дървета и цветя и с около две хиляди глави добродушни пипкави жители. Градчето май се наричаше Флоресвил и майката Природа още не го беше осквернила с железопътни линии, бълхи и туристи от Източните щати.

Внесохме ние парите в банка „Есперанса“ на името на Питърс и Тъкър и се установихме в хотел „Небесен изглед“. След вечеря седнахме на верандата и запушихме. И точно тогава ми хрумна идеята да станем филантропи. Според мен, рано или късно, всеки мошеник стига до тази идея.

Когато човек ограби от обществото известна сума, започва да му става терсене и му се ще да върне част от ограбеното. И ако следиш внимателно, ще забележиш, че благотворителят гледа да обезщети същите хора, които неотдавна е обрал. Да вземем един хидростатичен случай: да речем, че А е натрупал милиони, като е продавал газ на бедни студенти, които стоят по цели нощи и изучават политическа икономия и методите за регулиране на тръстовете. В такъв случай той непременно ще подари на университети и колежи доларите, които измъчват съвестта му.

Или да вземем Б, натрупал състояние от работника, който няма друго освен двете си ръце и инструмента. Как Б ще прехвърли част от своя покаятелен фонд пак в джоба на работника?

„Аха — казва си Б, — ще направя това в името на просветата. Вярно, смъкнал съм кожата на работника, но както гласи старата поговорка, милосърдието изкупва много смъкнати кожи.“

И той построява библиотеки за осемдесет милиона долара, и разбира се, зидарите и мазачите, които работят на тези постройки, имат полза от това.

„А къде са книгите?“ — питат читателите.

„Откъде да знам! — отвръща Б. — Аз ви обещах библиотеки — ето ви библиотеки! Ако ви предложа акции без пълно покритие, сигурно ще искате първо да им изстискам водата и да ви я поднеса в кристални кани. Я си гледайте работата!“

Но, както казах, при толкова много пари и аз самият се заразих от филантропитис. За първи път бяхме натрупали с Анди такъв капитал, който ни накара да се стреснем и замислим как е попаднал у нас.

— Анди — казвам му, — ние сме богати хора. Е, богатството ни е средна работа, но понеже сме скромни, може да се каже, че сме затлъстели от богатство като Грес. Мисля си, че ми се ще да направя нещо за човечеството.

— И аз си мислех същото, Джеф — казва Анди. — Толкова години вече баламосваме народеца с какво ли не — като започнеш от продажбата на самозапалващи се целулоидни яки и свършиш с това, че наводнихме Джорджия с копчета с лика на несъществуващия кандидат-президент Хок Смит. И на мене ми се ще да дам някой и друг дял в това благородно начинание, но без да става нужда да бия цимбалите в Армията на спасението или да преподавам в неделното училище Стария завет по системата на Бертийон². Какво да предприемем? Да уредим безплатна кльопачка за бедните или да изпратим две хилядарки на Джордж Кортелю³?

— Нито едното, нито другото — казвам аз. — Имаме толкова много пари, че не върви да се занимаваме с подаяния. А нямаме достатъчно, за да възстановим всички щети. Значи, трябва да изберем някакъв среден път.

На другия ден излизаме да се поразшетаме из Флоресвил и виждаме на една височина червена тухлена постройка, явно без население. Попитахме минувачите и те ни обясниха положението. Преди няколко години някакъв собственик на мини решил да си построи на тази височина резиденция. Построил я той и работата стигнала до обзавеждането. Но кога погледнал в чековата книжка, какво да види? Останали му само два долара и осемдесет цента. Тогава той вложил този капитал в уиски, качил се на покрива и скочил на същото това място, гдето и досега мирът му почива в прах. Още щом видяхме постройката, и двамата си помислихме едно и също: ще я снабдим с електрически лампи, с изтривалки за перодръжки и с професори, ще сложим на моравата отпред едно чугунено куче и статуи на Херкулес и отец Йоан и ще открием най-хубавото безплатно учебно заведение в света.

Споделихме ние тази идея с първенците на Флоресвил и тя много им допадна. Хората ни дадоха банкет в пожарната и ето че за първи път ние влязохме в ролята на благодетели и радетели за прогрес и просвета. Анди дори държа половинчасова реч за напояването в Долен Египет, а после слушахме на грамофона благочестива музика и пихме ананасов шербет.

Без да губим нито минута, ние с Анди се заехме да филантропствуваме. Събрахме всичко мъжко в града, което можеше да различава стълба от чук, и го пуснахме да работи в сградата — нали трябваше да се раздели на класни стаи и аудитории. После бихме телеграма до Сан Франциско, за да ни изпратят един вагон чинове, футболни топки, аритметики, перодръжки, речници, професорски катедри, плочи за писане, скелети, гъби, двайсет и седем непромокаеми мантии и шапки за абсолвентите и изобщо всички атрибути, които се полагат на един първокласен университет. Аз лично поех грижата да добавя в поръчката един конспект за колоквиум, но телеграфистът, изглежда, е бил невежа и е объркал нещо, защото, когато стоката пристигна, намерихме в нея един пастет и шише колодиум.

Седмичните вестници, разбира се, отпечатаха на видно място портретите ни, а през това време ние с Анди поръчахме в едно чикагско бюро за безработни да ни изпратят незабавно франко производителя шестима професори: един по английска литература, един по най-съвременни мъртви езици, един по химия, един по политическа икономия (за предпочитане демократ), един по логика и един, който да разбира от живопис, италиански и музика и да има профсъюзна карта. Банка „Есперанса“ гарантира заплатите, които щяха да се движат между осемстотин долара и осемстотин долара и петдесет цента годишно.

И така, най-после всичко влезе в ред. Над главния вход бе изсечен надпис: „Световен университет. Настоятели и собственици — Питърс и Тъкър“. И след зачеркването на трийсет и първи август от календара нашите пиленца заприиждаха от всички страни. Най-напред с експреса от Тъксън пристигнаха професорите. Почти всички бяха млади, очилати, червенокоси и раздвоени между благородната амбиция и глада. Ние с Анди ги разквартирувахме у флоресвилци и зачакахме студентите.

Те взеха да пристигат на тумби, на тумби. Ние бяхме пуснали обяви за нашия университет във всички вестници на щата и ни беше драго, че страната така бързо се отзоваваше на призива ни. Двеста и деветнайсет юначаги на възраст от осемнайсет години до гъсти бради откликнаха на тръбата. Те преобразиха градчето — разпориха го като стар диван, смъкнаха тапицерията, сложиха нова и то стана същински Харвард.

Маршируваха по улиците и развяваха университетското знаме — ултрамарин и синьо — и Флоресвил така се оживи, че не можехме да го познаем. Анди взе, че им дръпна една реч от балкона на хотел „Небесен изглед“ и целият град излезе да се весели.