«Краят на Черния орел»

О. Хенри

Краят на Черния орел

Една година в течение на няколко месеца страшен бандит тероризираше тексаската граница по Рио Гранде. Особено поразително действуваше този прословут мародер на оптическия нерв. Със своите качества той си бе спечелил прозвището „Черния орел, Ужаса на границата“. Какви ли не страховити истории се носят за неговите деяния и деянията на последователите му. Но един прекрасен ден, вътре в една минута, Черния орел сякаш потъна в земята. И нито се чу, ни се видя. Дори собствената му банда не можа да разбере тайната на неговото изчезване. Във фермите и селищата по границата се страхуваха, че той ще се появи отново и пак ще се развилнее из обраслите с мескит прерии. Но той беше изчезнал завинаги. Целта на този разказ е да разкрие съдбата на Черния орел.

Началният тласък на историята бе даден от ритника на един кръчмар в Сейнт Луис. Неговото набито око попадна на Ръгълз Пилето в момента, когато той кълвеше лакомо безплатното мезе. Пилето беше „бараба“. Имаше дълъг нос, подобен на човка, прекомерна слабост към пилета и навика да задоволява тази си слабост гратис, с което се обяснява и прякорът, прикачен му от неговите приятели скитници.

Лекарите са единодушни, че не е здравословно по време на ядене да се приемат течности. Ала кръчмарската хигиена постановява обратното. Пилето беше пропуснал да си поръча пиене към яденето. Кръчмарят заобиколи тезгяха, хвана за ухото с лимоноизстисквача непредвидливия клиент, закара го до вратата и го изрита на улицата.

Това помогна на Пилето да си даде сметка, че наближава зима. Нощта беше студена; звездите светеха с немилостив блясък; народът бързаше по улиците в два себични, блъскащи се потока. Мъжете бяха намъкнали балтоните и Пилето знаеше с точност до стотни колко по-трудно е да се измъкнат сега десетцентови монети от тези дълбоко скрити джобове на жилетките. Дошло бе време за неговото редовно годишно преселение на юг.

Едно пет-шест годишно момченце се беше спряло пред сладкарницата и гледаше с жадни очи витрината. В едната си ръчица държеше празно шишенце; в другата стискаше здраво нещо плоско, кръгло, назъбено и лъскаво по края. Всичко това предлагаше поле за действие, отговарящо на способностите и решителността на Пилето. След като огледа от край до край хоризонта, за да се увери, че наоколо не кръстосва някоя полицейска канонерка, той акостира много хитро до жертвата си. Момченцето, което домашните отдавна бяха научили да се отнася крайно подозрително към всякакви алтруистични предложения, прие студено първите опити за сближение.

Тогава Пилето разбра, че трябва да прибегне до един от онези отчаяни, късащи нервите ходове, които съдбата изисква от човека, решил да спечели нейното благоволение. Капиталът му възлизаше на пет цента и той се принуждаваше да го рискува целия заради възможността да спечели това, което пълничката ръка на детето стискаше така здраво. Една много опасна лотария, Пилето си даваше сметка за това. Но той трябваше да постигне целта си посредством стратегия, защото дори само мисълта да ограби дете насила го хвърляше в ужас. Веднъж, гонен от глад, той беше превзел с пристъп шише кашица — собственост на властелина на една детска количка. Разяреното пеленаче така бързо отвори уста и натисна ревозадвижващия бутон, че незабавно пристигнаха подкрепления и Пилето биде окошарен за един месец. Оттогава, по собствените му думи, имаше „шубе от дечурлига“.

Той хитро започна да разпитва момченцето какви сладки неща обича и лека-полека измъкна необходимите му сведения. Мама го пратила да купи в шишенцето камфоров спирт за десет цента; казала му да стиска здраво долара в ръка! Не бивало да се заплесва по улицата и да разговаря с когото и да било; трябвало да помоли аптекаря да му завие в книжка рестото и да го пъхне в джоба на панталонките му. Разбира се, че има джобове — не един, а два! А най-много обичал крем-шоколад.

Пилето влезе в сладкарницата и се превърна в дързък борсов спекулант. Той вложи целия си капитал в акциите на Б.О.Н.Б.О.Н. само за да си разчисти пътя към следващата, по-рискована операция.

Той даде бонбоните на детето и констатира със задоволство, че между двамата е установено доверие. След това вече не беше трудно да поеме ръководството на експедицията, да хване капиталовложението си за ръчица и да го заведе до хубавата аптека малко по-надолу. Там, с вид на баща, Пилето подаде долара и каза какво лекарство иска, а през това време момченцето дъвчеше бонбона си, доволно, че е освободено от отговорната задача. После щастливият капиталовложител пребърка джобовете си, намери едно копче от балтон — това беше целият му зимен чеиз, — зави го внимателно и мушна псевдорестото в джоба на доверчивото дете. След като насочи хлапето към къщи и го потупа най-приятелски по гърба — защото Пилето имаше меко сърце като сърцата на своите пернати едноименници, — спекулантът напусна борсата с печалба от 1700 процента.

Два часа по-късно един локомотив потегли от гарата на път за Тексас, влачейки след себе си върволица от празни вагони. В един от тези конски вагони, заровен в талаша, се изтягаше спокойно Пилето. До гнездото му имаше бутилка много долнокачествено уиски и книжна кесия с хляб и сирене. Господин Ръгълз заминаваше с частния си вагон на юг, за да прекара там зимата.

Цяла седмица този вагон го търкаляха на юг, лашкаха го, спираха го, манипулираха с него, както се полага на подвижен железопътен състав, но Пилето се беше вкопчал здраво в него и излизаше само когато ставаше нужда да задоволи глада и жаждата си. Той знаеше, че вагонът трябва да стигне до прочутия с говедата си край, а Сан Антонио, сърцето на този край, бе неговата цел. Климатът там беше здравословен и мек, хората — отстъпчиви и дълготърпеливи. Кръчмарите там нямаше да го изритват. Яде ли прекалено дълго или прекалено често на едно място, те ще го ругаят, но само ей така — по силата на навика, без да се горещят. Те псуваха крайно провлечено и рядко скъпяха речника си, който беше толкова богат, че неведнъж Пилето бе изяждал цяло ядене, докато го наругаят докрай. Времето там беше винаги като пролет. Колко приятно бе да се шляеш вечер по площадите, огласяни от музика и весела глъч. С изключение на редките случаи, когато ставаше хладно, човек можеше да спи и без покрив, ако покривът проявяваше негостоприемство.

При Тексаркана прехвърлиха вагона му на линията, водеща на изток. После той се залангърка пак на юг, докато най-после пропълзя по моста над Колорадо при Остин и се насочи право като стрела към Сан Антонио. Когато товарният влак спря в този град, Пилето спеше дълбоко. След десет минути влакът пое отново към Лърейдоу — крайната гара. Тези празни конски вагони трябваше да бъдат оставени на различни места по линията, откъдето фермерите товареха стоките си.

Когато Пилето се събуди, вагонът му беше спрял. Той надзърна през пролуките и видя, че неговият вагон с още три други е оставен на глуха линия сред една дива пустош. От едната страна на линията имаше стърга с корито за водопой. Железопътната линия разсичаше обширна и тъмна като океан прерия, сред която Пилето с неговия безполезен вече вагон бе захвърлен така далеч от света, както Робинзон с лодката на острова.

Близо до релсите се белееше стълб. Пилето се приближи и прочете надписа горе: „Сан Антонио — 90 м“. Лърейдоу беше почти на същото разстояние в обратна посока, на юг. Значи, близо сто мили го деляха от най-близкото населено място. В тайнственото море около него завиха койоти. Пилето се почувствува безкрайно самотен. Той беше живял в Бостън без образование, в Чикаго без самоувереност, във Филаделфия без покрив, В Ню Йорк без подтик и в Питсбърг без пиене и въпреки това никога не бе се чувствувал така самотен, както сега.

Изведнъж в напрегнатата тишина се чу конско цвилене. Звукът идваше откъм изток и Пилето започна боязливо проверка в тази посока. Той пристъпяше внимателно по килима от къдрава мескитова трева, защото се страхуваше от всяко нещо, което би могло да изскочи от тази пустош — змии, плъхове, разбойници, стоножки, миражи, каубои, фанданго, тарантули, тамале — нали беше чел за тези неща във вестникарските разкази. След като заобиколи гъстак кактуси, вдигнали високо невероятните си, страшни глави, той се закова, разтреперан от страх, защото нещо изпръхтя и хукна с гръм и трясък — конят, не по-малко уплашен, избяга на петдесетина крачки и продължи да си пасе. Но това беше единствената живина в тази пустиня, от която Пилето не се боеше. Беше израсъл във ферма, беше се разправял с коне, беше ги разбирал и умееше да язди.

С благи думи той тръгна бавно след животното, което очевидно се беше успокоило след уплахата, и хвана края на въжето му, което се влачеше след него по тревата. Само за минута успя да направи от въжето юзда от типа на мексиканския борсал. А миг след това се метна на коня и се понесе в чудесен галоп, оставяйки животното само да си избира посоката. „Все ще ме отведе някъде“ — рече си Пилето.