«Зелената врата»

О. Хенри

Зелената врата

Представете си, че вървите по Бродуей след вечеря и докато изпушите пурата си, чудите се какво да изберете — дали някоя забавна трагедия, или нещо по-сериозно — да речем, водевил. Изведнъж някой ви хваща за ръката. Обръщате се и срещате възхитителните очи на красива жена, чудна с брилянтите и сибирския си самур. Тя пъха припряно в ръката ви вряла кифла с масло, изважда лъскави ножички, отрязва второто копче на балтона ви, произнася многозначително една-единствена дума — „паралелограм!“, и хуква по първата пряка, озъртайки се страхливо назад.

Това се казва истинско приключение. Но бихте ли го приели? Дума да не става. Вие ще се изчервите от смущение, ще изпуснете глупашки кифлата и ще опипвате безпомощно по пътя мястото на липсващото копче. Да, точно така ще се държите — освен ако не сте от благословените малцина, у които чистият дух на авантюризма не е угаснал.

Истинските авантюристи винаги са били рядкост. Тези, за които се пише, че уж били такива, са предимно бизнесмени с новоизобретени методи на действие. Те преследват предварително определени цели — златното руно, чашата на Граал, женска любов, богатство, корона и слава. А истинският авантюрист върви напред без цел и без сметка, докато срещне и приветствува неведомата съдба. Чудесен пример в това отношение е Блудният син — когато решава да се върне у дома.

Полуавантюристите — храбри и славни личности — са многобройни. Всички те — от Барбароса до Сарагоса — са обогатили двете изкуства — историята и неподправената литература, както и доходното умение да се подправя историята. Но всеки от тях е целил медал да спечели, гол да вкара, секира да наточи, определено разстояние да пробяга, непознат удар с рапирата да нанесе, име да създаде, врана да оскубе, тъй че те не са истински последователи на авантюризма.

В големия град духовете-близнаци Романтика и Приключение са вечно навън и търсят достойни поклонници. Докато обикаляме по улиците, те ни дебнат скришом и ни хвърлят десетки различни предизвикателства. Без да знаем защо, ние вдигаме неочаквано поглед и виждаме на някой прозорец лице, което, струва ни се, принадлежи към галерията от близки нам портрети; на безлюден булевард чуваме мъчителен, уплашен вик, който идва от празна, заключена къща; вместо пред познатия тротоар файтонджията ни стоварва пред чужда врата, която се отваря с усмивка, и ни кани да влезем; изписано листче долита в краката ни от високите решетки на Случая; със забързани непознати от тълпата разменяме мигновени погледи, изразяващи омраза, обич или страх; неочакван порой — и дъждобранът ни приютява дъщерята на Кръглоликата Луна и първа братовчедка на Звездната Система; на всеки ъгъл падат носни кърпички, викат ни пръсти, обсаждат ни погледи и в ръцете ни се пъхат изгубените, самотни, възторжени, загадъчни, опасни и менливи нишки на приключението. Ала малцина от нас са готови да ги хванат и да ги последват. Глътнали бастуна на условностите, ние сме напълно вдървени. И отминаваме. Но един ден наближаваме края на невзрачния си живот и си даваме сметка, че цялата ни романтика се изчерпва с един-два скучни брака, някоя копринена розетка, прибрана в огнеупорната каса, и водената цял живот борба с парното.

Рудолф Стайнър беше истински авантюрист. Почти не минаваше вечер той да не излезе от едностайната си квартира, за да търси неочакваното, изключителното. За него зад всеки следващ ъгъл сякаш се криеше най-интересното нещо в живота. Понякога желанието му да предизвика съдбата го водеше по странни пътища. Два пъти бе прекарвал нощта в участъка; неведнъж бе ставал жертва на ловки и алчни мошеници; веднъж едно изкушение му струваше часовника и портмонето. Но въпреки всичко той ловеше с неугасим плам всяка хвърлена му ръкавица, която обещаваше приключение.

Една вечер Рудолф се разхождаше по една улица в стария център на града. Два потока хора изпълваха тротоарите — бързащите към къщи и онзи неспокоен контингент, който не се задържа у дома и хуква към ресторантите, подмамен от хилядосвещните им светлини.

Младият любител на приключения имаше приятна външност и се движеше спокойно и внимателно. Денем той работеше като продавач в магазин за пиана. За да не се изкривява, вратовръзката му минаваше през топазена халка, която заменяше обичайната карфица; освен това веднъж той бе писал на издателя на едно списание, че „Любовното изпитание на Джуни“ от мис Либи е книгата, оказала най-силно влияние в живота му.

Както вървеше по тротоара, вниманието му бе привлечено от бясно тракащи зъби в стъклена витринка и въпреки че му се повдигна, той ги помисли отначало за реклама на ресторанта, пред който бяха поставени; но като се огледа по-внимателно, видя високо над съседния вход светеща зъболекарска фирма. Един огромен негър, облечен фантастично — червено сако, жълти панталони и военна фуражка, — раздаваше дискретно визитни картички на всички онези в навалицата, които благоволяваха да ги вземат.

Този вид зъболекарска реклама беше добре позната на Рудолф. Обикновено той отминаваше раздавача на зъболекарски картички, без да намали запасите му; но тази вечер африканецът така ловко пъхна една в ръката му, че той я задържа и дори се поусмихна на това постижение.

След като отмина няколко крачки, Рудолф хвърли небрежен поглед на картичката. Изненадан, той я обърна и се вгледа в нея вече с интерес. Едната й страна беше празна; на другата бе написано с мастило: „Зелената врата“. В този миг Рудолф видя как на три крачки пред него някакъв човек хвърли картичката, дадена му от същия негър. Той я вдигна от земята. На нея бяха напечатани името на зъболекаря, адресът му, обичайният списък — „изкуствени челюсти, мостове, коронки“, и щедри обещания за „безболезнено“ вадене.

Жадният за приключения продавач на пиана се спря на ъгъла да помисли. После прекоси улицата, върна се до предишната пряка по отсрещния тротоар, прекоси отново и се вля в човешкия поток, който вървеше нагоре. Минавайки втори път покрай негъра, Рудолф се направи, че не го забелязва и пое с безразличие подадената му картичка. След десетина крачки се спря да я разгледа. „Зелената врата“ — прочете той на нея, написано със същия почерк както на първата. На тротоара се валяха три-четири картички, хвърлени от минувачите пред него и зад него. И всички бяха паднали с чистата страна отгоре. Рудолф ги обърна. На всяка от тях се четеше надписът за зъболекарския кабинет.

Рядко ставаше нужда Приключение — духът на духовете, да подканва повторно своя верен последовател, Рудолф Стайнър. Но този път стана именно тъй и приключението започна.

Рудолф се върна бавно до огромния негър пред витринката с тракащите зъби. Но сега не получи картичка. Въпреки крещящото си и смешно облекло, етиопецът излъчваше някакво вродено варварско достойнство, предлагайки учтиво рекламите си на едни, оставяйки други да минат необезпокоявани. Всеки тридесет секунди той изтананикваше дрезгаво някаква неразбираема фраза, напомняйки гъгненето на трамваен кондуктор или на артистите от операта. И този път тая лъскава и масивна черна физиономия не само не му даде картичка, но го изгледа, както се стори на самия Рудолф, със студено, едва ли не презрително пренебрежение.

Този поглед жегна авантюриста. Той прочете в него мълчаливо обвинение, че е некадърник. Каквото и да означаваха загадъчните думи на картичките, черният беше избрал от цялата тълпа именно него, за да му ги връчи, и то на два пъти. А сега несъмнено го проклинаше, че не му достига нито ум, нито дух да разреши тази енигма.

Застанал малко встрани от блъсканицата, младият човек направи набързо преценка на сградата, в която според него го чакаше приключението. Тя беше пететажна. На партера имаше малък ресторант. На първия етаж, сега затворен, изглежда, се помещаваше шапкарски и кожухарски магазин. Вторият етаж, ако се съди по мигащата светлинна фирма, беше на зъболекаря. Над него един многоезичен Вавилон от фирмички се мъчеше да укаже местонахождението на хиромантки, шивачки, музиканти и лекари. А още по-нагоре спуснатите завеси и бутилките с мляко, които се белееха по прозорците, възвестяваха царството на домашния покой.

След това проучване Рудолф заизкачва бързо стълбището. Стъпалата на последните два етажа бяха покрити с пътека. Когато изкачи и тях, той се спря. Коридорът се осветяваше много слабо от два бледи газови пламъка — единия далеч отляво, другия по-близо отдясно. Той хвърли поглед към по-близката светлина и в мъждукащото й сияние забеляза зелена врата. В първия миг се поколеба, но после, изглежда, си представи ехидната усмивка на черния фокусник с картичките и тръгна право към вратата.

Секунди като тези, които изминаха, преди да се отговори на почукването, отмерват учестения пулс на истинското приключение. Какво ли не можеше да се крие зад тази зелена врата! Страстни комарджии, хитри мошеници, които с невероятна ловкост плетат мрежите си, красота, влюбена в мъжеството, която разчита то да я потърси, опасност, смърт, любов, разочарование, присмех — бог знае какво щеше да откликне на това дръзко почукване.