«Скривалището на Бил Черния»

О. Хенри

Скривалището на Бил Черния

На рампата на гара Лос Пиньос седеше и клатеше крака източен, жилест, червенолик мъж с клюнест нос и малки искрящи очи, чийто блясък се смекчаваше от жълтеникави мигли. До него седеше друг мъж — дебел, омърлушен, одърпан, който очевидно му беше приятел. Двамата имаха вид на хора, за които животът е бил нещо като палто е две лица — с груби шевове й отвън, и отвътре.

— Не съм те виждал близо четири години, Жамбоз — каза одърпаният. — Къде се губиш?

— В Тексас — отвърна червеноликият. — В Аляска беше бая студено — не е за мен. Виж, в Тексас се оказа топличко. Веднъж дори стана доста горещо — чакан да ти разправям.

Една заран скачам аз от експреса — беше спрял да налива вода — и го оставям да продължи без мен. Гледам, попаднал съм в страната на ранчото; къщи да искаш дори повече, отколкото в Ню Йорк. Само че ги строят не на две педи, а на двайсет мили една от друга, та не можеш надуши какво готвят съседите.

Път никакъв се не вижда и аз ударих напряко. Трева до колене и едни мескитови горички също като прасковени градини. Струва ти се, че си нагазил в господарски имот и ей сега ще изскочат булдоците и ще те хванат за гащите. Трябва да съм вървял двайсет мили и чак тогава мярнах някаква къща. Малко ранчо, колкото железопътна гаричка.

Под дървото пред входната врата седи и свива цигари дребничък човек с бяла риза, кафяв комбинезон и розова кърпа на врата.

— Привет — викам му. — Може ли тук един странник да се подкрепи и подслони, да получи нещичко, че дори и да поработи?

— Заповядайте — казва той най-учтиво. — Седнете на това столче. Аз съвсем не чух тропота на коня ви.

— Коня го няма още — казвам. — Дойдох пеша. Не ми се ще да ви затруднявам, но ще ми услужите ли с две-три ведра вода?

— Да, вие здравата сте се напрашили — казва лой, — само че нашите приспособления за къпане…

— Аз искам да пия — викам му. — А прахта няма значение, тя е само по дрехите.

Загребва ми той черпак вода от една червена делва и пита:

— Значи, работа търсите, а?

— Само временно — казвам. — Това е доста тихичко местенце, пали?

— Да — казва той. — Разправят, че понякога седмици наред жива душа не можеш да видиш. Аз живея тук едва от месец. Купих ранчото от един стар заселник, който искаше да се пресели още по на запад.

— Допада ми това място — казвам аз. — Човек понякога има нужда да поживее на спокойствие в такова тихо кътче. Но на мен ми трябва работа. Мога да разбивам коктейли, да направя даден участък да изглежда богат на руда, да пускам в обръщения акции, да се боксирам в средна категория и да свиря на пиано.

— А можете ли да чувате овце? — пита човечето.

— Че да не ме мислите за глух? — отвръщам аз.

— Не, искам да кажа, можете ли да се грижите за тях, да ги пасете? — казва той.

— Аха, разбирам — казвам му. — Да ги карам на купчина и да лая по тях като овчарско куче. Ще мота — казвам. — Досега не съм пасъл овце, но често съм ги гледал от прозореца на вагона как дъвчат маргаритки и не ми се струват много опасни.

— На мен ми трябва овчар — казва фермерът. — А на мексиканец не може да се разчита. Имам само две стада. Утре сутрин можете да изкарате на паша овните ми — те са всичко на всичко осемдесет глави. Заплата дванайсет долара месечно плюс храна. Ще живеете в палатка на самото пасбище. Ще си готвите сам, а дървата и водата ще ви се носят на място. Работата е лека.

— Готово — казвам. — Хващам се за тая работа, дори ако трябва да си закичвам главата с китки, да нося наметало и кривак и да свиря на свирка — както правят овчарите по картинките.

И така на другата сутрин стопанинът на ранчото ми помага да изведа стадото от кошарата и да го закарам на около две мили от нея, гдето го пускам да си пасе на един склон. Дава ми той какви ли не наставления: да следя да не би някоя група овни да се откъсне от стадото, по пладне да ги заведа на водопой и тъй нататък.

— Довечера — казва — ще ви докарам палатката, завивките и провизиите.

— Чудесно — казвам аз. — Хем да не забравите провизиите. И завивките. И най-важното палатката. Вие се казвате Золикофър, нали?

— Не, името ми е Хенри Огдън — казва той.

— Отлично, господин Огдън — викам. — Аз пък се казвам Пърсивал Сейнт Клер.

Пет дена пасох овцете на ранчото Чикито и на петия усетих, че чак отвътре почвам да обраствам с овча козина. Това връщане към природата явно ми се връщаше, тъпкано. Чувствувах се по-самотен от козата на Робинзон Крузо. Бях виждал много по-интересни събеседници от тези овни. Подбера ги вечер, натикам ги в кошарата, после пека царевичник и овнешко, сваря си кафе, на легна в палатката — тя колкото салфетка — и слушам как вият койотите и крякат козодоите.

На петата вечер, след като прибрах моите скъпоценни, но необщителни овни, отивам до ранчото и влизам вътре.

— Господин Огдън — казвам, — ние с вас трябва да се сближим. Овците са си много хубаво нещо — оживяват пейзажа, а дават и вълница за осемдоларови мъжки костюми, — но за разговор на маса или раздумка край огнището не ги бива — с тях можеш да пукнеш от скука както на светски прием. Ако ви се намират било карти, било дама, било литературно лото, вадете ги и да се заловим за умствена работа. Просто съм зажаднял за някаква мозъчна дейност — готов съм дери да размажа нечий мозък.

Този Хенри Огдън беше един такъв особен скотовъдец. Носеше пръстени и голям златен часовник, и вето с вратовръзка. Лицето му винаги сериозно, а очилата на носа просто светят. Веднъж видях в Мъскоги да бесят един бандит, защото бе убил шест души. Огдън сякаш му беше одрал кожата. Но познавах и един пастор от Арканзас, за който можеш да кажеш, че е брат на Огдън. Разбира се, тия неща мене не ме интересуваха; важното беше да си имам другар, а светец ли бил той или последен грешник — все едно, само да не е овца.

— Разбирам, Сейнт Клер — отвръща Огдън и оставя настрана книгата, коя го четеше. — Сигурно ви е скучно сам, особено в началото. Да си призная, и моят живот е доста еднообразен. Сигурен ли сте, че сте затворили добре овцете и няма да се разбягат?

— Залостени са така здраво, както съдебни заседатели, когато се съвещават по делото на убиец на милионер — казвам аз. — А освен това ще се върна много преди да са почувствували нужда от своята опитна бавачка.

И така Огдън изкопа отнякъде колода карти и седнахме да играем казино. След петдневното заточение на пасбището стори ми се, че се забавлявам по Бродуей. Когато ми идваше карта, радвах се, като че съм спечелил милион на борсата. А когато Огдън се поотпусна и ми разказа вица за дамата в спалния вагон, пет минути се заливах от смях.

Колко относително е всичко в живота. Човек може да е видял толкова много неща, че да не си направи труд да погледне как гори някоя къща за три милиона долара или да не обърне внимание на Джо Вейбър или на Адриатическо море. Но остави го няколко дий да пасе овце и той може да се пукне от смях при някоя песничка като „Тази вечер без сигнал“ или да изпита истинско удоволствие при игра на карти с жени.

Ето ти че по едно време Огдън изважда бутилка уиски и овцете потъват в пълна мъгла.

— Помните ли — казва той, — преди около месец вестниците писаха за обир на експреса Канзас-Тексас? Придружаващият пощенския фургон бил ранен в рамото, а петнайсет хиляди долара — задигнати. Говори се, че всичко това е работа на един-единствен човек.

— Имаше такова нещо — казвам аз. — Но тези работи стават толкова често, че вече не правят впечатление на тексасци. Е, и какво — на местопрестъплението ли са го пипнали, или са го преследвали, заловили и предали в ръцете на правосъдието?

— Не, избягал — казва Огдън. — И днес прочетох във вестника, че полицията е попаднала на слетите му някъде в нашия край. Излиза, че всички задигнати банкноти са от една серия — първа емисия на Втора национална банка в град Еспиноза. Проследили са къде са обменяни тези банкноти и следите водят насам.

Огдън си налива още уиски и ми подава бутилката.