«Двуличието на Харгрейвс»

О. Хенри

Двуличието на Харгрейвс

Когато майор Пендълтън Талбот от Моубил, моля ви се, и дъщеря му госпожица Лидия Талбот се преселиха във Вашингтон, те избраха за свое живелище един пансион на петдесет-шейсет крачки зад едно от най-тихите авенюта. Той беше старомодна тухлена постройка с вход подпрян на две високи бели колони. Над двора хвърляха сянка величествени бели акации и брястове, а каталпата ронеше напролет на тревата своите розови и бели цветове. Редици от високи чемшири обрамчваха оградата и алеите. Тъкмо южняшкият стил и вид на това място примами погледа на майора и дъщеря му.

В този приятен частен пансион те наеха стаи, в това число и кабинет за майор Талбот, който дописваше последните глави на книгата си „Анекдоти и възпоминания за армията и съдилищата в Алабама“.

Майор Талбот произхождаше от прастария Юг. Той не виждаше нищо интересно и хубаво в съвремието. Съзнанието му живееше в онзи период преди Гражданската война, когато неговото семейство притежаваше хиляди акра памукови плантации и роби, които да ги обработват; когато в тяхната къща се устройваха царски приеми, които привличаха гости само от южняшката аристокрация. От онзи период той черпеше цялото си самочувствие, представите си за чест, овехтялата си педантична учтивост и (ако щете) гардероба си.

Дрехи като неговите не бяха правени поне от петдесет години. Майорът беше висок човек, но когато изпълняваше онзи великолепен архаичен номер, който той наричаше поклон, краищата на редингота му метяха пода. Тази дреха предизвикваше изненада дори във Вашингтон, при все че той отдавна беше престанал да се смущава от сюртуците и широкополите шапки на конгресмените от Юга. Един от пансионерите кръсти редингота му „татко Хъбърт“¹ и той наистина бе с много висока талия и широки поли.

Но с необичайното си облекло, с широкия си празничен нагръдник, с черната корделка, вързана на фльонга на врата му, която вечно висеше на една страна, майорът будеше хем присмех, хем симпатии сред отбраните обитатели на пансиона на госпожа Вардеман. Някои от младите чиновници често го „подхлъзваха“, както се изразяваха те, и го караха да говори на любимата си тема — преданията и историята на Юга, в който той беше влюбен. Разказвайки, той цитираше на воля откъси от „Анекдотите“. Но младежите много внимаваха да не подозре замисъла им, защото въпреки своите шейсет и осем години той би могъл да накара дори най-дръзките от тях да се почувстват неудобно под пронизващия поглед на сивите му очи.

Госпожица Лидия беше закръгленичка възниска мома на трийсет и пет с пригладена, силно опъната коса, която я правеше да изглежда по-стара. Тя също беше старомодна; но за разлика от майора не носеше излъчването на някогашната слава. Тя се отличаваше със здрав разум, който цепеше косъма на две; и тъкмо тя боравеше с финансите на двамата и посрещаше всеки, който носеше сметки за плащане. За майора сметките за пансиона и сметките за прането бяха достойна за съжаление досада. А те идваха толкова неизменно и толкова често. Защо, питаше майорът, не може ли да идват на куп и да се плащат наведнъж в по-удобно време — да речем, когато „Анекдотите“ бъдат публикувани и се получи хонорарът. Госпожица Лидия продължаваше да си шие най-спокойно и казваше: „Ще плащаме, докато имаме пари, а после, щат, не щат, ще съберат сметките на куп“.

Повечето пасионери на госпожа Вардеман бяха навън през деня, понеже почти всички бяха чиновници и търговци; само един се въртеше в пансиона от сутрин до вечер. Този млад човек на име Хенри Хопкинс Харгрейвс — всички в пансиона се обръщаха към него с пълното име — играеше в един от популярните водевилни театри. През последните години водевилът се радваше на висока почит, а господин Харгрейвс беше толкова скромен и възпитан човек, че госпожа Вардеман едва ли е имала нещо против да го включи в списъка на своите пансионери.

Този млад човек очевидно бе просто запленен от майор Талбот. Колчем старият джентълмен подхващаше южняшките си спомени или повтаряше някои от най-веселите си анекдоти, Харгрейвс неизменно биваше най-внимателният слушател.

В театъра Харгрейвс беше известен като комедиант с широки възможности и имаше богат репертоар от немски, ирландски, шведски и негърски „специалитети“. Но беше амбициозен човек и често говореше за голямото си желание да постигне успех в традиционната комедия.

Известно време майорът проявяваше склонност да отбягва „ухажванията на този циркаджия“, както се изразяваше той на четири очи, но скоро благовъзпитаните обноски на младия човек и нескритото одобрение, с което посрещаше анекдотите, спечелиха безусловно благоволението на стария джентълмен.

И не след дълго двамата се държаха вече като стари приятелчета. Всеки следобед майорът отделяше време да му чете ръкописа на книгата си. Когато слушаше анекдотите, Харгрейвс не пропускаше да се разсмее точно когато трябва. Трогнат, един ден майорът заяви на госпожица Лидия, че младият Харгрейвс притежава забележителен усет и дълбоко уважение, що се отнася до старите времена. И когато разговорът стигнеше до онези нявгашни дни, ако майор Талбот имаше желание да говори, господин Харгрейвс го слушаше прехласнат.

Както повечето стари хора, които говорят за миналото, майорът обичаше да се спира на подробностите. Описвайки приказните, едва ли не царски дни на някогашните плантатори, той ще се подвоуми, докато си спомни името на негъра, държал коня му, точната дата на някаква незначителна случка или броя на балите памук, добити през еди коя си година; ала Харгрейвс нито веднъж не изгуби търпение или интерес. Напротив, той задаваше въпроси по всевъзможни теми, свързани с едновремешния живот и неизменно получаваше точни отговори.

Ловът на лисици, гонитбата на опосуми, танците и веселбите в жилищата на негрите, банкетите в хола на къщата на плантатора, за които покани се разпращали на петдесет мили околовръст; ежбите, макар и редки, със съседа; дуелът между майора и Ратбоун Кълбъртсън заради Кити Чалмърс, която после се омъжва за някакъв таитянин от Южна Каролина; частните състезания с яхти за баснословни суми в залива Моубил; странните вярвания, разточителните обичаи и предаността на някогашните роби — все теми, които майорът и Харгрейвс обсъждаха с часове.

Понякога нощем, когато след представление младият човек се качваше към стаята си, майорът ще се появи на вратата на кабинета си и ще го кани с широк замах на ръката. Харгрейвс ще влезе и ще види приготвени на масичката гарафа, купичка захар, плодове и голяма китка пресен джоджен.

— Рекох си — ще подземе майорът, който беше по церемониите, — че вашите задължения на работното ви място може би ви са се сторили толкова тежки, че ще можете да оцените какво е имал на ум поетът, написал „Тоз сладостен лечител на уморената природа“² — тоест предлагам ви едно от нашите южняшки джулепи³.

За Харгрейвс беше блаженство да наблюдава как го приготвя. Още в самото начало той постави майора в редиците на художниците. С каква нежност ошмулваше джоджена. С какво изящество смесваше съставките. С каква грижовност поставяше върху гарафата червена ябълка, която заискряваше на фона на тъмнозелената течност! И с какво гостоприемство и изисканост поднасяше питието, след като бе потопил сламки в звънтящите чаши.

След около четиримесечен престой във Вашингтон една сутрин госпожица Лидия откри, че са останали почти без грош. „Анекдотите“ бяха завършени, ала издателите не се биеха за тези отбрани бисери на южняшкото светоусещане и остроумие. Наемът за малката къща, която още притежаваха в Моубил, втори месец не идваше. След три дни трябваше да платят тук за изтеклия месец. Госпожица Лидия повика баща си да се посъветват.

— Нямаме пари ли? — възкликна той озадачен. — Толкова е досадно да ни търсят толкова често за такива дребни суми. Всъщност аз…

Майорът затарашува в джобовете си. Намери само двудоларова банкнота, която върна в джоба на жилетката си.

— Трябва незабавно да предприема нещо, Лидия — каза той. — Бъди така добра да ми подадеш чадъра, аз още сега тръгвам надолу към града. Конгресменът от нашия район генерал Фулгъм ме уверяваше преди няколко дни, че ще използва връзките си, за да излезе книгата ми по-скоро. Отивам до хотела, където той е отседнал, и ще видя какво може да се направи.

С тъжна полуусмивка госпожица Лидия го наблюдаваше как закопча своя „татко Хъбърт“, как се спря на прага, както винаги, за да се поклони дълбоко.