«Рози, хитрост и романтика»

О. Хенри

Рози, хитрост и романтика

Рейвънъл — видният пътешественик, интелектуалец и поет, хвърли на пода списанието, което четеше. Сами Браун, служител в брокерска къща, който до този момент седеше до прозореца, подскочи:

— Какво има, Рейви? — попита той. — Да не би критиците да са сръфали някой твой шедьовър?

— Романтиката е мъртва — отвърна му Рейвънъл почти ведро. Когато той заговореше „почти ведро“, това беше сигнал, че е изключително сериозен. После се наведе, вдигна списанието и го разлисти.

— Дори и сноб като теб, Сами — продължи Рейвънъл сериозно (понякога си позволяваше тази волност, за да е сигурен, че ведрият му тон се възприема правилно), — трябва да го е разбрал. Ето вземи това списание, на чиито страници са публикували По и Лоуел¹, Уитмън и Брет Харт², Дьо Мюрие и Лъниър³… всъщност тези имена са достатъчни, за да получиш представа за класата. А я погледни само какъв литературен пир за душата предлага днешният брой: статия за складирането на въглища в трюмовете на бойните кораби, експозе на методите за приготвяне на лебервурст, разказ с продължение за машинациите с бакпулвер на Уол Стрийт, „поема“ за мечката, която президентът не успял да улучи, друг „разказ“ на някакъв млад човек, който прекарал цяла седмица, шпионирайки разни знаменитости в Ийст Сайд, следваща „измишльотина“, действието на която се развива в някакъв гараж и цялата смърди на бензин и моторно масло. А статията, в чието заглавие кой знае защо са напъхали думите „Купидон“ и „шофьор“, прави преглед на морската ни стратегия и е илюстрирана с рисунки на Испанската армада и новите фериботи. И накрая деветнайсет страници хвалби от самите издатели за високия тираж. Цялата тая помия, Сами, е един многолистен некролог на Романтиката.

Сами Браун се беше настанил удобно в коженото кресло до отворения прозорец. Костюмът му беше тъмнокафяв с дискретно каре в тон с краищата на четирите пури, които се подаваха от джобчето на жилетката. Обувките му бяха подбрани в светлите нюанси на жълтеникавокафявото, чорапите му бяха сиви, ризата — небесносиня, а яката му, върху която бе разтворила криле безупречна черна папи-онка, бе снежнобяла и точно толкова висока и твърда, колкото я изискваше модата. Лицето на Сами — все пак трябва да му отделим малко внимание — беше кръгло, закачливо и розовобузо, а ако потърсите убежището на избягалата Романтика в очите му, едва ли бихте го открили там.

Прозорецът на апартамента на Рейвънъл имаше изглед към градина с вековни дървета и храсти. Многоетажната сграда буквално се беше надвесила над нея. А от улицата я отделяше висока тухлена ограда. Сред градината, почти скрита под листата на бръшляна, който я обгръщаше, се издигаше масивна стара къща. Тя беше като обсадена крепост. Градът около нея ревеше, виеше, крещеше и трополеше по здравите й двойни врати, като размахваше пърхащи бели чекове, предлагащи условия за капитулация. Сивият прах засипваше дърветата, обсадата все повече затягаше обръча си, но подвижният мост все още не се спускаше. Езикът на рицарството отдавна бе изхвърлен на бунището. Къщата бе собственост на един стар господин, който обичаше своя дом и отклоняваше всички предложения за продажба. С две думи романтична история като всяка друга, в която се разказва за обсадени замъци.

Три или четири пъти в седмицата Сами Браун посещаваше апартамента на Рейвънъл. Той принадлежеше към свитата на Поета, което за него, придържайки се към ценностите на предишните поколения на фамилията, би било чест, ако вече не бе покварен от царедворците на крал Бизнес. Затова не можеше да пролее и сълза за отишлата си Романтика. Сърцето му се вълнуваше единствено от песента на часовника, но не можеше да остане равнодушно, когато станеше въпрос и за коне, и залози.

Сами обичаше да седи в коженото кресло до прозореца на Рейвънъл. А домакинът му нямаше някакви особени възражения срещу местоположението му. Изглежда Сами обичаше да го слуша, но въпреки това слугата на Негова светлост Бизнес си оставеше такова съвършено олицетворение на новото време и отблъскващия му прагматизъм, че Рейвънъл често го използваше като жертвен агнец.

— Ще ти кажа защо ти е толкова криво — отвърна му Сами с прямота, на която го бяха научили колоните цифри. — Списанието е отхвърлило някой от твоите поетични опити. Затова си така сърдит.

— Това би било попадение в десятката, ако беше на Уол Стрийт или участваше в кампания за избор на председателка на женско дружество — отвърна Рейвънъл спокойно. — Но при мен си на грешна следа. В този брой на списанието има публикувана моя поема — мисля, че бих могъл да я нарека така. Ако желаеш, мога да ти я прочета.

— Слушам те — с готовност се отзова Сами, проследявайки с поглед облака дим, който току-що бе издухал от лулата си навън през прозореца.

Рейвънъл не беше по-велик от Ахил. Никое човешко същество не е. Обречени сме да имаме уязвимо място. Все пак Съдбата трябва да ни държи, когато ни потапя в извора, за да ни направи ненараними. Той зачете високо и изразително собствените си стихове, отпечатани в списанието.

— Страхотно е — не се забави с похвалите Сами.

— Има още пет куплета — каза с язвително търпение Рейвънъл. — Просто направих естествена пауза в края на куплета. Разбира се…

— О, хайде, старче, продължавай тогава — викна Сами разкаяно. — Не, не те прекъснах нарочно. Знаеш, че не съм голям експерт по поезия. Но не съм срещал поема, която да не изглежда така, сякаш свършва на края на всеки куплет. Хайде, чети докрая.

Рейвънъл въздъхна и остави списанието.

— Добре тогава — каза Сами помирително, — ще ми го прочетеш до края следващия път. Сега ще тръгвам. Определиха ми среща в пет часа.

Той хвърли последен поглед на сумрачната зелена градина и излезе, като си подсвиркваше доста фалшиво мелодия от една нашумяла музикална комедия.

На следващия ден следобед, докато изглаждаше един все още грапавозвучащ стих на новия си сонет, Рейвънъл се облегна на прозореца и се загледа в обсаденото владение на неподкупния пер. Изведнъж той се отдръпна назад, разпилявайки рими и стъпки.

Пролука в дърветата позволяваше да се види ясно един-единствен прозорец от къщата отсреща. И на този прозорец, облечен в ефирни бели одежди, стоеше ангелът на всички негови мечтания за романтика и поезия. Млада, свежа като капка роса, грациозна като цъфнала вейка повет, тайнствена като омагьосана принцеса, намерила убежище в това тихо кътче сред океана на фучащите коли, красива като цвете, възпято от поет — такава в първия миг се видя на Рейвънъл девойката от отсрещната къща. Тя постоя известно време на прозореца и след това изчезна вътре, оставяйки след себе си няколко нежни, прилични на славееви трели акорда, които достигнаха до разтворената му душа през рева на такситата и дрънченето на трамваите.

Сякаш за да го порицае за неговата невяра в съществуването на Романтиката и да го накаже за предателството му спрямо неумиращия дух на Младостта и Красотата, това видение се появи пред него с цялата сила на своето обаяние. И тази сила бе толкова могъща, че за миг пренареди всички атоми в света на Рейвънъл. Товарните камиони, които минаваха покрай къщата й, започнаха да припяват с плътен бас любовна песен; виковете на вестникарчетата се бяха превърнали в трели на чуруликащи птици; градината — в имение на Капулети; портиерът бе змей-пазител, а той бе рицар, готов да грабне меча, пиката или лютнята според нейното желание.

Ето такива лудории върши Романтиката, когато се запилее сред мрачната гора от тухли и камък.