«Тръбният зов»

О. Хенри

Тръбният зов

Половината от тази история може да се прочете в архивите на Полицейското управление; другата половина се намира в счетоводството на един вестник.

Един ден, две седмици след като милионерът Норкрос бе намерен убит в апартамента си от крадец, убиецът, който си вървеше най-спокойно по Бродуей, налетя право на детектива Барни Уудз.

— Това ти ли си, Джони Кернън? — възкликна Уудз, който от пет години минаваше за късоглед.

— Цял-целеничък — отзова се сърдечно Кернън. — Но кого виждам? Барий Уудз от Сейнт Джо! Нужни са доказателства! Какво правиш на Изток? Нима фалшивите зелени езици са стигнали чак дотук?

— Аз съм в Ню Йорк от няколко години — каза Уудз. — Работя като детектив в градската полиция.

— Браво, браво! — потупа го по рамото Кернън с радостна усмивка.

— Да идем в „Мълър“ — предложи Уудз — и да хванем някоя спокойна маса. Ще ми се да си поговорим.

Часът беше четири без няколко минути. Още нямаше прилив на посетители и те си намериха едно тихо кътче в заведението. Кернън, елегантно облечен, понаперен и самоуверен, се настани срещу дребничкия детектив с жълтеникави мустачки, присвити очи и готов шевиотен костюм.

— С какво се занимаваш сега? — попита Уудз. — Отдавна не съм те виждал, нали напусна Сейнт Джо една година преди мен.

— Продавам акции от една медна мина — отвърна Кернън. — Може би ще отворя кантора тук. Значи, така, старият Барни е вече нюйоркски детектив. Все на такава работа те избива. След като напуснах Сейнт Джо, ти постъпи на работа в тамошната полиция, ако се не лъжа.

— Да, работих шест месеца — каза Уудз. — А сега имам още един въпрос, Джони. След онази твоя афера в Саратога следя много отблизо всяка твоя стъпка, но доскоро не бях констатирал случай, в който да си използувал револвера си. Защо уби Норкрос?

Кернън се загледа много съсредоточено в резенчето лимон в коктейла си; после вдигна поглед към детектива и на лицето му блесна изведнъж крива усмивка.

— Как позна, Барни? — попита той възхитен. — Бях готов да се закълна, че никога не съм свършвал по-чиста работа. Да не би да съм оставил някакъв знак някъде?

Уудз сложи на масата малко златно моливче, предназначено за украшение на верижка за часовник.

— Това е моливчето, което ти подарих на последната Коледа в Сейнт Джо. Аз все още пазя твоя подарък — паничката за бръснене. Намерих го под края на килима в стаята на Норкрос. Предупреждавам те да мериш думите си. Ще трябва да повдигна обвинение срещу теб, Джони. Някога бяхме добри приятели, но дългът си е дълг. За убийството на Норкрсс ще отидеш на електрическия стол.

Кернън се засмя.

— Винаги съм бил късметлия — каза тоя. — Кой би могъл да си помисли, че старият Барни е по следите ми?

Той пъхна ръка под сакото си. Уудз мигом извади револвера.

— Махни тази играчка — каза Кернън, бърчейки нос. — Само проверявам нещо. Аха! Нужни са девет шивача, за да натъкмят един човек, но един е достатъчен, за да го ликвидира. Джобът на жилетката ми има дупка. Аз откачих моливчето от верижката и го пъхнах тук за всеки случай. Прибери си оръжието, Барни, и ще ти кажа защо се наложи да убия Норкрвс.

Този стар глупак ме подгони в коридора и взе да пука след мен с едно немирно пищовче, тъй че трябваше да го спра. А госпожата — да я изядеш. Просто си лежеше в леглото и докато прибирах брилянтената й огърлица за дванайсет хиляди долара, не каза гък, но за едно златно пръстенче с гранат, което едва ли струва повече от три долара, взе да се моли като последен просяк. Явно, че се е омъжила за стария Норкрос само заради парите му. Такива са те — още от Човекът, който изгуби всичко, стискат се за дреболиите. Прибрах шест пръстена, две брошки и един дамски часовник с верижка. Едно на друго петнайсет хиляди долара.

— Предупредих те да не говориш много — каза Уудз.

— Няма нищо страшно — каза Кернън. — Стоката е скътана в куфара ми в хотела. А сега да ти кажа защо говоря. Защото работата ми е сигурна. Говоря пред човек, когото познавам добре. Ти имаш да ми даваш, хиляда долара, Барни, и дори да искаш да ме арестуваш, ръката ти ще откаже да посегне на мен.

— Не съм забравил, че съм ти длъжник — каза Уудз. — Ти ми наброи двайсет петдесетарки, без да кажеш дума. Ще ти ги върна при първа възможност. Тези хиляда долара ме спасиха и… какво да ти кажа, когато се върнах у дома, изхвърляха покъщнината ми на улицата.

— И така — продължи Кернън, — понеже ти си не друг, а Барни Уудз, човек, който играе мъжки играта и е просто роден за приятел, няма да вдигнеш ръка, за да арестуваш някого, на когото си задължен. Да, да, занаятът ми ме е принудил да изучавам не само секретните брави и разните системи за затваряне на прозорци, но и хората. Сега си стой спокойно, а пък аз ще позвъня на келнера. От години вече ме преследва една жажда, която започва да ме тревожи. Ако изобщо някога бъда пипнат, хрътката, на която се падне това щастие, ще трябва да раздели почестите със стария цар Алкохол. Но през работно време никога не пия. Виж, след работа мога да се чукна с чиста съвест със стария си приятел Барни. Ти на какво беше?

Келнерът донесе две шишенца вино и сифон и ги остави отново сами.

— Ти си господар на положението — каза Уудз, търкаляйки напред-назад моливчето със замислен показалец. — Ще трябва да те изпусна. Не мога да сложа ръка върху теб. Ако ти бях върнал тези пари… но не съм и това изчерпва въпроса. Това е лошо начало за мен, Джони, но няма как да го избягна. Ти ми помогна веднъж и сега трябва да ти се отплатя.

— Знаех си аз — просия Кернън и вдигна чаша със самодоволна усмивка. — Умея да преценявам хората. Пия за Барни, защото… „добър приятел ми е той“.

— Но ако сметките помежду ни бяха чисти — продължи Уудз спокойно, сякаш мислеше на глас, — не бих те изпуснал дори да ми дадяха всичките пари на всички нюйоркски банки.

— Зная — каза Кернън. — И точно затова бях убеден, че няма защо да се боя от теб.

— Повечето хора — продължи детективът — гледат накриво на моята работа. Не я броят нито за изящно изкуство, нито за професия. Но аз, колкото и глупаво да изглежда, винаги съм се гордял с нея. Обаче защо се провалям? Защото първо съм човек, а после детектив. Сега ще трябва да те пусна, а после — да подам оставка от полицията. Струва ми се, от мен може да излезе добър каруцар. И тогава, Джони, ще има още дълго да чакаш твоите хиляда долара.

— О, това е дреболия — каза Кернън с вид на лорд. — Аз съм готов да ти простя тези пари, но зная, че няма да приемеш. Добре, че ми ги поиска тогава — това е щастлив ден за мен. Но да оставим тази тема. Със сутрешния влак заминавам за Западните щати. Зная едно място, където ще мога да продам скъпоценностите на Норкрос. Пийни си, Барни, и забрави главоболията. Ще прекараме една приятна вечер, а полицията нека си блъска главата над този случай. Днес ме е обзела сахарска жажда. Но няма опасност, щом съм в ръцете на Барни — стария приятел, а не представителя на закона, — дори през ум не ми минава за фантета.

Оттук нататък, докато показалецът на Кернън не оставяше на мира звънеца и келнера, започна да се проявява неговата слабост — една страхотна суетност и нагло самочувствие. Той заизрежда своите успешни обири, хитри кроежи и позорни деяния, а Уудз, колкото и добре да познаваше злосторниците, усети у него да се надига студено отвращение към този крайно покварен човек, който някога му бе направил неоценима услуга.

— Аз не влизам в сметката, разбира се — каза накрая Уудз, — но те съветвам да се пазиш известно време. Не е изключено вестниците да се заемат с аферата Норкрос. Това лято в града има епидемия от грабежи и убийства.

Тези думи хвърлиха Кернън в мрачен и зъл гняв.

— Майната им на вестниците! — изръмжа той. — Какво можеш да очакваш от тях освен хвалби, фукни и лъжи с огромни букви? Но да речем, че се заемат със случая — до какво ще доведе това? Най-лесното е да измамиш полицията; а какво правят вестниците? Изпращат на местопроизшествието сюрия празноглави репортери, които нахълтват в най-близкото заведение и докато си пият бирата, снимат голямата дъщеря на бармана във вечерна рокля, за да я поместят после като годеница на младия човек от десетия етаж, на когото се сторило, че чул шум долу в нощта на убийството. Това е, кажи-речи, най-голямото им постижение в залавянето на господин апаша.

— Не знам, не съм сигурен — каза замислено Уудз. — Някои вестници вършат добра работа в тази насока. Да вземем например „Морнинг Марс“. В два-три случая той попадна на вярна следа и откри престъпника, след като полицията вече беше вдигнала ръце.