«Третият продукт»

О. Хенри

Третият продукт

Надписът „Валамброза — мебелирани апартаменти“ не отговаря напълно на съдържанието. Това всъщност са две стари къщи с фасада от кафеникав пясъчник, съединени в едно. От едната страна долният етаж се оживява от возлетките и шапките на витрината на модистката; от другата е помрачен от застрашителната изложба и вероломните обещания на зъболекаря, който лекува и вади зъби безболезнено. Тук може да се наеме стая за два долара на седмица, а може и за двайсет. Населението на Валамброза се състои от секретарки, музиканти, борсови посредници, продавачки, дописници, начеващи художници, мошеници и други лица, които се навесват по перилата на стълбището всеки път, когато откъм входа се разнесе звън.

Тук ще се занимаем само с двама от обитателите на Валамброза, въпреки нашите уважения и към всички останали.

Един ден, когато към шест часа следобед Хети Пепър се прибираше в стаята си на третия етаж — изглед към двора, три и петдесет на седмица, — носът и брадичката й бяха по-изострени от обикновено. Да те уволнят от универсалния магазин, в който си работил четири години, и да имаш в джоба си само петнайсет цента — това наистина облагородява чертите на лицето.

Докато Хети се качва към третия етаж, две думи за биографията й.

Преди четири години тя влезе една сутрин в „Най-големият универсален магазин“ с още седемдесет и пет момичета, които искаха да постъпят на работа в отделението за дамски блузи. Фалангата от кандидатки представляваше зашеметителна изложба от красавици, чиито валма от руси коси биха стигнали да скрият голотата на сто Годиви.

Деловитият, студеноок, безизразен, плешив млад човек, който трябваше да отбере шест от кандидатките, усети как се задушава — сякаш се давеше в море от ясминов парфюм, над което плуваха бухлати бели облаци с ръчна бродерия. И изведнъж на хоризонта се появи платно. Хети Пепър, грозноватичка, с презрително пламъче в малките зелени очи, с шоколадена коса, облечена в скромен ленен костюм, с напълно разумна шапка на главата, стоеше пред него, без да скрива нито една от своите двайсет и девет години.

— Вие сте приета! — извика плешивият млад човек, това го спаси.

Та тъй започна работа Хети в „Най-големият универсален магазин“. Да ви разказвам как тя достигна до заплата от девет долара седмично, би означавало да компилирам биографиите на Херкулес, Жана д’Арк, Юна¹, Йов и Червената шапчица. А каква беше първоначалната и заплата — това няма да кажа. Сега около тези въпроси се разгарят страсти и никак не ми се ще някой милионер, собственик на универсален магазин, да се покатери по пожарната стълба и да вземе да хвърля динамитни бомби в будоара ми ма покрива.

Как Хети бе уволнена от „Най-големият универсален магазин“? Тази история дотолкова прилича на разказаното за назначаването й, че се боя да не стана скучен.

Всяко отделение в магазина си има завеждащ — вездесъщ, всезнаещ и всеяден човек, който вечно ходи с червена вратовръзка и с бележник в ръка. Съдбите на всички момичета от неговото отделение, които живеят с еди-колко (вж. официалните статистически данни) долара седмично, са изцяло в неговите ръце.

В Хетиното отделение завеждащият беше деловит, студеноок, безизразен, плешив млад човек. Когато се разхождаше из владенията си, струваше му се, че плава по море от ясминов парфюм, над което се носят бухлати бели облаци с машинна бродерия. От много сладко на човек му втръсва. Грозноватото лице на Хети Пепър, нейните изумрудени очи и шоколадени коси бяха за него желан зелен оазис в пустинята от досадна красота. Веднъж, в едно закътано ъгълче, той я ощипа нежно по ръката — на три пръста над лакътя. Ала тя така го шамароса с жилестата си, не дотам лилийно-бяла ръка, че той отлетя на три крачки. Сега разбирате защо след трийсет минути Хети Пепър трябваше да напусне „Най-големият универсален магазин“ с петнадесет цента в джоба си.

Тази сутрин говеждите ребра се продават по шест цента паунда (месарски паунд). Но в деня, в който Хети бе „освободена“ от работа, те струваха седем цента и половина. Само благодарение на това стана възможен този разказ. Иначе с останалите четири цента би могло…

Но в сюжета на всички хубави разкази в света все нещо не достига, така че не можете да ме вините, че не спазвам правилото.

С говеждото в ръка Хети се изкачваше към стаята си на третия етаж — изглед към двора, три и петдесет на седмица. Порция вкусно, горещо задушено за вечеря, един здрав сън и на сутринта тя отново ще бъде готова за подвизите на Херкулес, Жана д’Арк, Юна, Йов и Червената шапчица.

В стаята си тя извади емайлирана тенджерка от шкафчето за порцеланови… искам да кажа, глинени съдове и започна да рови из всички кесии, търсейки картофи и лук. След това ровене носът и брадичката й се изостриха още повече.

Нямаше нито картофи, нито лук. Нима може да се направи говеждо задушено само с говеждо? Лесно е да направиш мидена супа без миди, супа от костенурки без костенурки, кафена торта без кафе, но да сготвиш говеждо задушено без картофи и лук, е невъзможно.

Е, в краен случай едно голо говеждо може да спаси човека, изгладнял като вълк. С малко сол и пипер и лъжица брашно, предварително размито в студена вода, ще стане. Няма да е вкусно като омари по нюбъргски, нито разкошно като празничен сладкиш, по ще свърши работа.

Хети взе тенджерката и се отправи към дъното на коридора. Според рекламите на Валамброза там трябваше да има течаща вода. Но казано само между нас и водомера, водата не течеше, а църцореше или капеше едва-едва; обаче това са технически подробности, които нямат място тук. Имаше и мивка, около която квартирантките се събираха често, за да изхвърлят утайката от кафето и да видят коя с какъв пеньоар е облечена.

При тази мивка Хети свари едно момиче с гъста, тъмнозлатиста артистична коса, което миеше два големи картофа. Малцина можеха да се похвалят, че познават Валамброза и нейните тайни така добре, както Хети. Пеньоарите бяха нейната енциклопедия, нейният биографичен справочник, нейното осведомително бюро, от което тя научаваше кой е пристигнал и кей си е заминал. От един розов пеньоар, обшит със зелен кант, тя знаеше, че момичето с картофите е миниатюристка и живее в мансарда — или както е прието да се казва, „ателие“ — горе на покрива. Хети не знаеше точно какво е това миниатюра, но беше уверена, че не е къща; защото бояджиите, при все че носят изпомацани комбинезони и на улицата вечно навират стълбите си в лицето ти, у дома си, както е известно, поглъщат огромни количества храна.

Картофеното момиче беше слабичко и дребно и се справяше с картофите така, както стар ерген се справя с бебе, на което никнат зъби. В дясната си ръка държеше тъп обущарски нож, с който се мъчеше да обели единия картоф.

Хети я заговори с толкова строго официален тон, че беше ясно намерението й в следващата минута да мине на съвсем непринуден и фамилиарен.

— Извинете, че ви се меся в работата — каза тя, — но като белите картофа по този начин, много нещо се губи. Това са пресни картофи, трябва само да ги остържете. Дайте да ви покажа.

Тя взе картофа и ножа и започна да й показва.

— О, много ви благодаря — въздъхна момичето. — Аз не знаех. И на мен ми се свидеше да изхвърлям толкова нещо, но мислех, че картофи се белят само по този начин. Когато човек се храни само с едни картофи, обелките не са без значение.

— Кажи, мила — рече Хети и ножът й замръзна във въздуха, — и ти едва свързваш двата края, нали?

Миниатюрната художничка се усмихна с гладна усмивка.

— Така е. Изкуството — или поне това изкуство, с което аз се занимавам — не се търси много. За вечеря имам само тези два картофа. Но това не е чак толкова лошо — топлички, с малко масълце и сол…

— Дете мое, самата съдба ни събра — каза Хети и мимолетна усмивка смекчи острите й черти. — Аз също съм закъсала здравата; но в стаята си имам ей такова парче месо, колкото стайно кученце. Какво ли не правих, за да намеря картофи, само дето не съм се молила на бога. Хайде да обединим нашите интендантски складове и да си направим задушено. Ще го сготвим в моята стая. Но трябва да намерим и лук. Виж какво, детето ми, дали в хастара на ланското ти тюленово палто не е изпаднал някой и друг цент? Аз бих тръчнала до ъгъла да купя лук от стария Джузепе. Задушено без лук е по-лошо от жур без сладкиши.

— Можете да ме наричате Сесилия — каза художничката. — Нямам пукната пара. Последния си цент похарчих още преди три дни.