«Триумфът на Маги»

О. Хенри

Триумфът на Маги

Всяка събота вечер клубът за запознанства и общуване „Детелинов лист“ организираше танци в залата на Спортното дружество на сговорчивите в Ийст Сайд. За да посетите една такава забава, трябва да сте един от тях. Ако пък принадлежите към категорията на онези, които се впускат да валсират с десния крак, трябва поне да работите във фабриката за кашони на Райнголд. При все това всеки „детелинов лист“ се ползваше с привилегията да придружава или да бъде придружаван от външен човек на една танцова забава. Но обикновено членовете на дружеството водеха кашонените момичета, които си харесваха, и малко външни можеха да се похвалят, че са помръднали крак на редовните танци.

Заради своите безцветни очи, голяма уста и непохватността, с която се движеше по време на полката, Маги Тул ходеше на съботните вечеринки с Ана Маккарти и нейния „човек“. Ана и Маги работеха една до друга във фабриката и по-големи приятелки от тях нямаше. Ето защо всяка събота Ана караше Джими Бърнс да минават покрай къщата на Маги, за да може тя да отиде на танцовата забава заедно с тях.

Спортната асоциация на сговорчивите бе достойна за името си. Залата на дружеството на улица „Овощна“ бе обзаведена с какви ли не изобретения за правене на мускули. С изградената по този начин мускулна маса, членовете имаха навика да ангажират полицията и конкурентните обществени и спортни организации в жизнерадостни битки. Между тези по-сериозни занимания танците в събота вечер с момичетата от кашонената фабрика имаха несъмнено облагородяващо въздействие и в същото време служеха за ефикасно прикритие. Тъй като понякога информацията за предстоящата схватка се разчуваше, в случай че попаднете сред избраниците, които изкатерваха на пръсти потъналото в мрак задно стълбище, бихте могли да присъствате на малка среща средна категория, която се провежда между въжетата.

В събота кашонената фабрика на Райнголд приключваше работа в три часа след обяд. В един такъв ден Ана и Маги си тръгнаха заедно. Решиха да се приберат пеша. Пред входната врата на Маги приятелката й каза както обикновено:

— Бъди готова точно в седем, Маг. Двамата с Джими ще минем да те вземем.

Но какво бе това? Вместо обичайните свенливи думи на признателност от страна на самотната, последва вирната глава, горделиви трапчинки в ъгълчетата на широката уста и едва ли не искрящ поглед в иначе лишените от жизненост кафяви очи.

— Благодаря, Ана — рече Маги, — но тази вечер няма защо да си правите труда. Ще ме придружава един мой приятел.

Хубавицата Ана се хвърли върху своята дружка, разтърси я, сгълча я и я засипа с молби да й разкаже нещо повече. Маги Тул да си хване кавалер! Простодушната, мила, вярна, грозновата Маги, толкова незаменима като приятелка и толкова нежелана за полка или за огряна от лунна светлина пейка в малкия парк… Нима е възможно? Как ли е станало? Кой може да е той?

— Ще го видиш довечера — отвърна Маги, поруменяла от виното, от първите гроздове, откъснати в лозята на Купидон. — Бива си го. По-висок е от Джими с около педя и е шик. Ана, веднага щом пристигнем в залата, ще ви запозная.

Същата вечер Ана и Джими пристигнаха преди повечето „Детелинови листа“ и оттогава Ана не откъсваше искрящ поглед от вратата — искаше първа да зърне „улова“ на своята приятелка.

В 8.30 госпожица Тул се появи в залата със своя ескорт и незабавно откри с победоносен поглед посестримата си, сгушена под крилото на нейния верен Джими.

— О, Боже! — възкликна Ана. — Гледай я ти Маги, това ако не е удар… О, не! Страхотен тип? И още как! Стил? Само го погледни.

— Карай нататък — подкани я Джими с глас, приличен на шкурка. — Хвани си го, щом толкова искаш. Тези новаци винаги печелят с наглост. Не се съобразявай с мен. Все пак не може да оплете всички. Ха!

— Престани, Джими. Знаеш какво имам предвид. Радвам се за Маг. Това е първият й приятел, досега не е имала друг. О, ето ги, идват насам.

Маги прекосяваше залата като кокетна яхта, съпровождана от внушителен крайцер. И наистина, нейният кавалер бе достоен за хвалебствията на вярната приятелка. Той се извисяваше с половин глава над редовия местен спортист; тъмната му коса бе на къдрици, а когато даряваше околните с честите си ослепителни усмивки, очите му искряха. Младите мъже в клуба „Детелинов лист“ удостояваха с доверието си не толкова добродетелите на даден индивид, колкото неговата сърцатост, постиженията му в юмручните стълкновения и уменията му да се държи на разстояние от затвора, който за тях представляваше една непрекъсната угроза. Член на дружеството, решил да привърже кашонена девойка към победоносната си колесница, би се отнесъл с презрение към възможността да наеме за случая Красавеца Бръмъл¹. Подобни стъпки не се считаха за почтени методи на сражение. Напращели бицепси, палто, изпънато до скъсване от мощна гръд, чиито копчета заплашват всеки миг да се разхвърчат, явното съзнание за превъзходството на мъжкия индивид в космогонията на сътворението, дори невъзмутимия показ на криви крака в ролята им на покоряващи и омайващи пълномощници в галантните турнири на Купидон — това бяха признатите оръжия и муниции на галантните кавалери от „Детелинов лист“. По тази причина те наблюдаваха коленопреклонението и прелъстителните пози на този гост с вирнати под различен ъгъл брадички.

— Мой приятел, господин Тери О’Съливан — бе формулата на Маги, с която се впусна да го представя на околните.

Тя го развеждаше из помещението и го запознаваше с всеки новопристигнал „детелинов лист“. В този миг изглеждаше почти красива, с възхитителен, сияещ поглед, който заблестява в очите на всяка девойка с появата на първия ухажор и в очите на всяко коте, зърнало своята първа мишка.

„Маги Тул най-накрая си е намерила приятел“ — бе фразата, която кашонените момичета си предаваха от уста на уста. „Я този неин паркетен коцкар да се разкара“ — така пък принадлежащите към Дружеството на сговорчивите изразяваха своето хладно презрение.

Всяка седмица на съботната забава Маги си имаше едно място на стената, което неизменно топлеше с гръб. Когато някой самопожертвователен кавалер я поканеше на танц, тя изпитваше и изразяваше такава признателност, че неговото удоволствие се обезценяваше и принизяваше. Тя дори свикна и престана да забелязва как в един момент Ана смушква с лакът обзетия от неохота Джими, когато според нея става крайно време той любезно да предостави възможност на приятелката й да се поразходи по краката му, докато трае следващата полка.

Но тази вечер тиквата се бе превърнала във великолепна колесница. Тери О’Съливан бе триумфиращият принц, а Маги Тул за първи път разперваше за полет пеперудени криле. И въпреки че нашите метафори от приказния свят се смесват с тези от ентомологията², те няма да похабят нито капка от амброзията на увенчаната с рози хармония на единствената съвършена вечер в живота на Маги.

Момичетата я обсадиха, за да бъдат представени на нейния „приятел“. След двугодишна слепота младежите внезапно установиха, че госпожица Тул никак не е лишена от чар. Това бе и причина да се впуснат един през друг и да натягат пред нея неотразимите си мускули, за да я ангажират за следващия танц.

Така тя пожъна несъмнен успех. За Тери О’Съливан обаче почестите на вечерта се сипеха щедри и шеметни. Той тръсна къдри, усмихна се и се впусна непринудено в онези седем движения, с които всеки ден пред отворения прозорец на стаята си се стремите към елегантност. Танцуваше като фавн, притежаваше маниер и стил, създаваше атмосфера; думите се лееха от устата му и… вследствие на всичко това изкара два танца един след друг с кашоненото момиче, доведено от Демпси Донован.

Демпси бе лидерът на дружеството. Носеше фрак и можеше да се набере два пъти последователно с една ръка. Бе един от помощниците на полицейския О’Съливан и бе недосегаем за неприятностите. Никое ченге не дръзваше да го арестува. Когато потрошеше главата на някой амбулантен търговец или простреляше в капачката член на специалния отряд, някой полицай се отбиваше при него и смутолявяше:

— Ей, Демпси, момчето ми, кат’ се видиш по-свободен, ’земи се отбий при капитана, че иска да те види за малко.

Но там се случваха и разни господа с големи златни ланци и черни пури; някой разказваше забавна история и после Демпси се връщаше и работеше половин час с шестфунтовите гирички. Тъй че да минеш по опнато над Ниагарския водопад въже, си беше безобидно терпсихорно