«Палачинки по пимиентски»

О. Хенри

Палачинки по пимиентски

Когато гонехме говеда с клеймо „триъгълник — О“ в долината на Фрио, един щръкнал сух мескитов клон закачи дървеното ми стреме и кракът ми се навехна, та лежах цяла седмица в стана.

На третия ден от това принудително безделие излазих до колата с провизиите и останах да лежа там, безпомощен под словесния огън на Джъдсън Одъм, готвача на стана. Джъд бе роден да произнася монолози, но както винаги Съдбата беше сбъркала и бе му отредила професия, при която в повечето случаи той беше лишен от аудитория.

Така аз се явих като манна небесна в пустинята на неговото неволно мълчание.

Скоро в мен заговори естественото за всеки болник желание да хапна нещичко, което не се вмества в понятието „манджа“. Споходиха ме видения на майчиния долап, „по-сладки и от първата любов, извикващи дълбоки съжаления“, и аз попитах:

— Джъд, можеш ли да правиш палачинки?

Джъд остави револвера си, с който се готвеше да начука една антилопска пържола, и се надвеси, както ми се стори, заканително над мен. Впечатлението ми, че в позата му има нещо застрашително, се засили още повече, когато светлосините му очи ми отправиха студен и подозрителен поглед.

— Ей, слушай — каза той с едва сдържан яд, — сериозно ли говориш, или се мъчиш да ме будалкаш? Разказвало ли ти е някое от нашите момчета за номера с палачинките?

— Не, Джъд — отвърнах искрено аз. — Питам те най-сериозно. Готов съм да дам коня си и седлото за чиния зачервени палачинки с прясна новоорлеанска меласа. А каква е тази история с палачинките?

Щом разбра, че не си служа с намеци, Джъд омекна. Той измъкна от колата някакви тайнствени торби и тенекиени кутии и ги сложи на сянка под храста, до който се бях изтегнал. Наблюдавах го как взе да ги нарежда внимателно и да развързва многото върви.

— Това не е никаква история — каза Джъд, като продължаваше работата си, — а самата логическа истина по случая с мен, с оня червеноок хапльо от падината Мърляво муле и госпожица Уилела Лийрайт. Ако искаш, мога да ти разкажа.

Тогава аз пасях говедата на стария Бил Туми по Сан Мигел. Един ден ме хваща ужасно вдъхновение да хапна някаква консервирана кльопачка, ама такава, дето никога не е ни мучала, ни бляла, ни грухтяла, нито е мерена с крини. Яхвам аз кончето и запрашвам към дюкяна на чичо Емсли Телфеър край Пимиентския брод на Нуесес.

Към три следобед закачих юздата на един мескитов клон и изминах пеша последните двайсет крачки до бакалницата на чичо Емсли. Скочих на тезгяха и казах на чичо Емсли: по всички признаци световната реколта на плодове е застрашена от опустошение. След минутка имах пред мен торба сухар, лъжица с дълга дръжка и цял ред консерви — кайсии, ананаси, череши и бели сливи, а чичо Емсли сече ли, сече с брадвето жълтите им капаци. Почувствувах се като Адам преди скандала с ябълката, забих шпори в хълбока на тезгяха и задействувах с лъжицата. По едно време поглеждам случайно през прозореца към двора на къщата на чичо Емсли, която е до бакалницата, и какво мислиш? Едно момиче стои там — вносно момиче с всичките му такъми, кокетира с чук за крокет и наблюдава моя способ за насърчение на плодово-консервната индустрия.

Аз се смъквам от тезгяха и предавам лопатата си на чичо Емсли.

— Това е моя племенница — казва той. — Госпожица Уилела Лийрайт, дошла ни е на гости от Палестина. Искаш ли да те запозная?

„От светите места — казвам си аз и мислите ми се скупчват като овни, кога ги подгониш в кошарата. — Защо пък не? Знайно е, че е имало ангели в Палес…“

— Ама, разбира се, чичо Емсли — казвам аз гласно. — Ще бъда ужасно възроден да се запозная с госпожица Лийрайт.

Тогава чичо Емсли ме изведе навън и ни каза съответно титлите.

Аз винаги съм бил отворен пред жени. Не мога да разбера защо някои мъже, които могат на гладен корем да укротят мустанг и да се бръснат на тъмно, изведнъж се парализират и започват да се потят и да пелтечат, щом видят парче басма, увито там, дето му е мястото. Само след осем минути аз и госпожица Уилела вече гонехме топките за крокет и се сближихме, като да бяхме втори братовчеди. Тя ме поднесе за количеството плодови консерви, което бях унищожил, ама и аз й го върнах — напомних й, без да ми мигне окото, как онази дама на име Ева е направила белята запад един плод в първото свободно пасбище. „Това май е било в Палестина, нали?“ — казвам аз лекичко и спокойно, като че ловя с ласото едногодишно теле.

Та по такъв начин аз спечелих нейния интимитет; и колкото повече време минаваше, толкова повече се благоразполагахме. Тя беше дошла на Пимиентски брод зарад здравето си, което беше отлично, и зарад климата, който е с четиридесет процента по-горещ, отколкото в Палестина. Отначало наминавах да я видя веднъж в седмицата, но после направих сметка, че ако удвоя пътуванията, ще я виждам два пъти по-често.

Една седмица намерих време да мина и трети път; и точно тогава в играта се намесиха палачинките и червеноокият хапльо.

Метнах се аз нея вечер на тезгяха с една зарзала и две сливи в устата и питам чичо Емсли как е госпожица Уилела.

— Ами тя — казва — излезе на езда с Джексън Дрозд, овцевъда от падината Мърляво муле.

Видях, не видях, глътнах зарзаловата костилка и двете сливови. Сигурно някой е държал здраво тезгяха за юздата, когато слязох. После се изнизах и право при мескита, дето бях вързал моя шаралия.

— Излязла е на езда — шепна аз в ухото на кончето сп — с Дроздън Джек, келявото муле от падината Овцевъд. Разбираш ли ти това, хвъркато приятелче?

Шаралията ми заплака по свой си начин. Той беше каубойски кон и не обичаше много овцевъдите. Върнах се аз и питам чичо Емсли:

— Овцевъд ли каза?

— Овцевъд казах — повтори той. — Сигурно си чувал за Джексън Дрозд. Той има осем пасбища и четири хиляди глави от най-хубавите мериноски южно от Полярния кръг.

Аз излязох, седнах на земята в сянката на бакалницата и се облегнах на един кактус. Безразсъдните ми ръце взеха да сипват пясък в ботушите ми, а през това време аз водех разсъждения със себе си за този дрозд с Джексънова перушина.

През живота си не бях сторвал зло на овцевъд. Веднъж дори срещнах един на кон и си чете латинска граматика и пак с пръст не го бутнах. Овцевъдите никога не са ме дразнили, въпреки че обикновено дразнят каубоите. Защо трябва да сменям физиономията на някой хапльо, който яде на маса, носи половинки обуща и тц развива разни философии. Оставям го да си мине, все едно, че заек минава; е, може и да му кажа някоя добра дума и да подхвърля нещо за времето, но ядене-пиене с такива — не. Изобщо никога не съм мислил, че си заслужава да гоня карез на един овцевъд. И понеже все съм бил мек с тях и съм ги оставял да дишат, ето ти сега за благодарност този излязъл на езда с госпожица Уилела Лийрайт.

Един час преди залез двамата се върнаха и спряха конете пред вратата на чичо Емсли. Овчата личност помогна на Уилела да слезе и двамата постояха, като си подхвърляха игриви и интелигентни фрази. После този пернат Джексън кацна на седлото, повдигна паницата си от главата и се понесе в тръс към овнешкото си ранчо. По това време аз вече бях изтърсил пясъка от ботушите и се отлепих от кактуса. Оня беше изминал едва половин миля от Пимиента, когато аз се изравних с него на кончето си.

Аз нарекох този хапльо червеноок, обаче това не отговаря на истината. Зрителните му приспособления бяха съвсем сиви, но имаше червени мигли и рижа коса, та затова бях останал с такова впечатление. Овцевъд! Къде ти, най-многото да беше мишевъд — един такъв дребосък с жълта копринена кърпичка на врата и обуща с връзки на фльонга.

— Добър ден — казвам му аз. — В момента вие яздите редом с конник, когото наричат Джъдсън Смъртоносния заради точната му стрелба. Когато искам да се запозная с някого, аз винаги му се представям, преди да изтеглим револверите, защото не обичам да се ръкувам с духове.

— Виж ти! — казва той най-спокойно. — Приятно ми е да се запозная с вас, господин Джъдсън. Аз съм Джексън Дрозд от ранчото в Мърляво муле.

Точно в този миг едното ми око забеляза яребица, която тичаше по склона с голям паяк в човката, а другото — ястреб, кацнал на един сух бряст. Извадих патлака и ги свалих едно след друго, да не си мисли, че го лъжа.

— Две от три — казвам. — Установил съм, че птиците привличат като магнит куршумите ми.

— Чиста стрелба — казва овцевъдът, без да трепне. — Но не ви ли се е случвало да пропуснете при третия изстрел? Хубав дъждец падна миналата седмица, господин Джъдсън, сега тревата ще избуи.