«Психе и небостъргачът»

О. Хенри

Психе и небостъргачът

Ако сте философ, бихте могли да сторите следното: да се качите на покрива на някое високо здание и да погледнете от височина 100 метра как хората долу пъплят като насекоми, суетят се и се блъскат безсмислено, безмозъчно и напълно безцелно, също като безгрижните черни водни бръмбари в локвите. Липсва им дори изумителният интелект на мравките, които поне винаги знаят пътя си за вкъщи. Мравката заема ниско положение, но честичко се прибира у дома, където нахлузва домашните си пантофи, докато вие оставате да стърчите на високопоставеното си място.

В очите на възкачилия се високо философ човеците долу наподобяват презрени, лазещи буболечки. Брокери, поети, милионери, ваксаджии, хамали и политици се превръщат в малки черни точици, които щъкат край по-големи черни точки по улици, не по-широки от палеца ви.

От това високо място самият град се смалява до неразбираема маса разкривени от необичайната перспектива сгради, внушителният океан се превръща в езерце, а земята заприличва на нечия изгубена топка за голф. Всички подробности от реалността изчезват, философът се взира в безкрайното небе отгоре и под влияние на необичайната гледка пуска духа си да расте на воля. Той се чувства наследник на Вечността, дете на Времето. Космосът е по право негово наследство и той цял потръпва при мисълта, че един ден човешкият род ще кръстосва загадъчните пространства между планетите. Незначителният свят под краката му, стъпили върху извисилата се до небето конструкция от стомана, е като прашинка върху Хималаите — една от безчетното множество подобни въртящи се атоми. Какво са стремленията, постиженията, дребните завоевания и любовта на пълзящите долу черни буболечки в сравнение с величествения покой на необятната вселена, простираща се над и около незначителния им град?

Давам 100% гаранция, че у философа ще се зародят такива мисли. Те са нарочно събрани в световните философии и са записани със съответната въпросителна накрая, за да изразят неизменните размисли на мислителите, добрали се до някое по-високо място, А когато философът вземе асансьора и слезе долу, съзнанието му е по-широко, душата му си е на мястото, а неговото схващане за космогонията на мирозданието е голямо като катарамата върху летния колан на Орион.

Но ако името ви е Дейзи и работите в магазинче за сладки и бонбони на Осмо авеню, живеете в малка студена спалня-вестибюл с размери метър и половина на два и половина, печелите по 6 долара на седмица, работното ви време е до девет часа вечерта и никога не сте се занимавали с философия, тогава може би нещата от върха на небостъргача няма да ви изглеждат точно такива.

Двамина въздишаха по ръката на философски неуката Дейзи. Единият беше Джо, собственик на най-малкото магазинче в цял Ню Йорк. То имаше размерите на дърводелска кутия за инструменти и стоеше лепнато като лястовиче гнездо на ъгъла на един небостъргач в центъра на града. Според сезона там се продаваха плодове, бонбони, вестници, песнопойки, цигари и лимонада. Когато суровата зима развееше мразовити къдри, Джо биваше принуден да се навре вътре заедно с плодовете си и тогава в магазинчето оставаше точно толкова място, колкото да побере собственика си, стоката му, печицата с размери на кандило и един купувач.

Джо не се числеше към нацията, която ни държи в постоянна възхита с плодовете и песните си. Той беше способен американски момък, който слагаше по някоя пара настрана и желаеше Дейзи да му помогне в харченето. Досега й бе направил три предложения.

— Имам спестени пари, Дейзи — се пееше в любовната му песен, — пък и ти знаеш колко много те искам. Магазинчето ми не е много голямо, но…

— О, нима? — пригласяше нефилософската натура. — Чувам, че Уонъмейкър искали догодина да откупят част от магазинната ти площ.

Дейзи минаваше край магазинчето на Джо всяка заран и всяка вечер.

— Здрасти, метър на петдесет! — беше обичайният й поздрав. — Магазинчето ти се е опразнило. Трябва да си продал някое пакетче дъвка.

— Вярно, че не е много просторно — отговаряше Джо с бавната си усмивка, — но за теб, Дейзи, място винаги ще се намери. Ние с моето магазинче само чакаме да ни вземеш, когато пожелаеш. Мислиш ли, че би могло скоро да стане?

— Магазин ли?! — чипото носле на Дейзи изразяваше изтънчено презрение. — Консервна кутия! Чакал ме бил! Че нали ще трябва да изнесеш навън поне петдесет кила бонбони, за да мога да вляза!

— Нямам нищо против такава замяна — галантно отвръщаше Джо.

Животът на Дейзи бе стеснен във всяко отношение. В магазина за бонбони и сладки се налагаше да се провира настрани между тезгяха и полиците. В собствената й спалничка уютът си беше чиста теснотия. Стените бяха толкова наблизо, че тапетите но тях шумоляха и шепнеха като във Вавилонска кула. Можеше с една ръка да запали газта, докато с другата затваря вратата, без да снема очи от отражението на фризурата си в огледалото. Върху скрина се мъдреше снимката на Джо, поставена в специална рамка за подарък, и понякога… но в следващия момент тя неизменно се сещаше за магазинчето му, лепнато като сапунерка на ъгъла на голямото здание, и понесено от смеха й, чувството отлиташе.

Другият обожател на Дейзи се появи няколко месеца след Джо. Дойде като наемател в къщата, където живееше тя. Казваше се Дабстър и беше философ. Макар и млад, успехът му се виждаше отдалеч като етикети върху обиколил света куфар. От справочници и енциклопедии бе насъбрал всевъзможни знания, но разумът явно го беше подминал и го бе оставил да киха и кашля, без дори да му позволи да види табелата с номера на автомобила му. Той можеше да ви каже точното съдържание на вода в граха и телешкото, както и полезните им свойства; кой е най-късият стих в Библията; количеството пирони, необходими за заковаване на 256 керемиди при положение, че са наредени с по четири пръста открита част; населението на Канаки, щата Илиноис; теориите на Спиноза; името на втория прислужник на МакКей Тумбли; дължината на тунела Хусак; най-подходящото време да се сложи квачка на полог; заплатата на пощенския куриер между Дрифтуд и Ред Банк фърнис, щата Пенсилвания, както и броя на костите в предна котешка лапа.

За Дабстър бремето на знанията не представляваше пречка. Статистиката за него беше като стръкчето магданоз, с което гарнираше гощавката от светски разговор, за да ви я поднесе, ако реши, че ще е по вкуса ви. Служеше си с нея и за да спечели преднина в надпреварата за храна в пансиона. Изстрелвайки към вас залп от цифри, свързани с теглото на една трета линеен метър железен винкел с размери тринайсет на седем сантиметра, както и средногодишните валежи във форт Снелинг, щата Минесота, той набождаше на вилицата си най-хубавото парче пиле в блюдото, докато вие напразно се опитвате да съберете достатъчно сили, за да го попитате немощно защо кокошката пресича пътя.

Въоръжен с подобен род ярки знания, допълнително надарен с приличен външен вид — с напомадена коса и фасон, достоен за всяко конте, излязло да се поперчи из градския център — в негово лице Джо, собственикът на лилипутското магазинче, изглежда бе намерил достоен противник за острието на камата си. Той обаче не носеше кама. Пък и да носеше, в магазинчето му едва ли щеше да се намери място да я извади.

Един съботен следобед към четири часа Дейзи и господин Дабстър се спряха пред будката на Джо. На главата на Дабстър се мъдреше цилиндър, а Дейзи, като всяка жена, не би допуснала цилиндърът да бъде прибран в кутията преди Джо да го е видял. Претекст за посещението беше парче ананасова дъвка. Джо я подаде през отвора на магазинчето. При вида на цилиндъра той не пребледня, нито пък изгуби ума и дума.

— Господин Дабстър ще ме заведе да видя гледката от върха на сградата — поясни Дейзи, след като беше запознала двамата си обожатели. — Никога не съм се качвала на небостъргач. Горе навярно е страшно хубаво и забавно.

— Хм! — отвърна Джо.

— Панорамата — поде господин Дабстър, — откриваща се пред погледа от върха на високото здание, е не само величествена, но и много поучителна. Госпожица Дейзи я очаква несъмнено голямо удоволствие.

— Горе е доста ветровито, както и тук — отбеляза Джо. — Облякла ли си се достатъчно топло, Дейзи?

— Разбира се! Добре съм подплатена — отвърна Дейзи, усмихвайки се свенливо в отговор на начумерения му поглед. — Приличаш на мумия в ковчег, Джо. Да не си получил пакетче фъстъци или ябълка? Магазинчето ти направо ще се пръсне от стока.

Дейзи се разсмя на любимата си шега, а от немай-къде Джо отвърна на смеха й.

— Търговската ви площ е малко ограничена, господин ъъ… — отбеляза Дабстър, — в сравнение с размерите на сградата. Доколкото знам, размерите на страничната стена са 100 на 30 метра. При това положение, площта, която вие заемате спрямо стената, би била колкото половината Белучистан, сравнен с територията на Съединените щати на изток от Скалистите планини, ако добавим още Онтарио и Белгия.