«Пътища»

О. Хенри

Пътища

На двадесет мили западно от Тъскън Залез-експрес спря при помпата да вземе вода. Освен водната дажба локомотивът на този прочут експрес взе и още нещо, не дотам полезно за него.

Докато огнярят навеждаше шланга. Боб Тидбол, Додсън Акулата и един индианец мелез, когото наричаха Джон Псето, се качиха в локомотива и показаха на машиниста трите кръгли отверстия на оръжията, които носеха. Тези отверстия направиха такова силно впечатление на машиниста, че той вдига мигом и двете си ръце — жест, който обикновено съпровожда възклицанието: „Боже мой! Не може да бъде!“

По заповед на Додсън Акулата, който беше командир на атакуващото поделение, машинистът слезе долу и откачи локомотива и тендера. След това Джон Псето кацна върху въглищата, насочи шеговито два револвера срещу машиниста и огняря и им предложи да изтеглят локомотива на петдесетина крачки и да чакат по-нататъшни нареждания.

Додсън Акулата и Боб Тидбол решиха, че не си заслужава да прекарват през решетото такава долнокачествена руда като пътниците и се насочиха право към богатите залежи на пощенския вагон. Те свариха куриера да си седи най-спокойно, уверен, че Залез-експрес не взема нищо по-възбуждащо и опасно от aqua pura. Докато Боб избиваше тази заблуда от главата му с дръжката на колта си, Додсън Акулата инжектира сейфа на пощенския вагон с необходимата доза динамит.

След взрива сейфът даде тридесет хиляди долара чиста печалба — в злато и банкноти. Пътниците взеха да надничат от прозорците, да видят какво гърми. Кондукторът дръпна въжето за камбаната, но то увисна безпомощно в ръцете му, без да окаже никаква съпротива. Додсън Акулата и Боб Тидбол прибраха печалбата в здрав брезентов чувал, скочиха от пощенския вагон и затичаха тромаво с високите си токове към локомотива.

Машинистът се подчини начумерено, но благоразумно на заповедта им и подкара бързо локомотива. Обаче куриерът, съвзел се още преди това от средството, с което Боб Тидбол го бе убедил да пази неутралитет, скочи от пощенския вагон с винчестер в ръка и се включи активно в играта. Седнал на тендера с въглищата, господин Джон Псето реши да имитира мишена и куриерът веднага се възползува от този погрешен ход и го прецака. С олово между лопатките, индианският рицар на леката печалба се претърколи и тупна на земята, с което делът на всеки от съдружниците му се увеличи с една шеста.

На две мили от помпата машинистът получи заповед да спре. Обирниците му махнаха предизвикателно за сбогом и се спуснаха но стръмния склон в гъсталака, който ограждаше линията. Пет минути те вървяха с трясък през гъстия дъбак, след което излязоха на полянка, гдето ги чакаха три коня, вързани за ниските клони. Единият от конете очакваше Джон Псето, който никога вече нямаше да язди — ни денем, ни нощем. Обирниците лишиха това животно от седлото и юздата и го пуснаха на свобода. След това се качиха на другите два коня — чувала сложиха на лъка на едното седло — и озъртайки се, потеглиха бързо през гората, а после по дива, пуста клисура. Тук конят на Боб Тидбол се подхлъзна на един мъхнат камък и си счупи предния крак. Те веднага му теглиха куршума и седнаха да се съвещават. След като бяха изминали такъв дълъг и труден път, сега вече нямаше опасност и въпросът за бързината не се поставяше така остро. Много мили и часове ги деляха от най-бързата потеря, която би могла да тръгне по следите им. Конят на Додсън Акулата, с отпуснати поводи и невързан, щипеше благодарно тревата покрай потока. Боб Тидбол отвори чувала и радвайки се като дете, изгреба с две ръце чистичките пачки банкноти и торбата със златото.

— Ей, стари пирате — подвикна той весело на Додсън, — като рече, че ще я свършим, и я свършихме. Имаш глава за финансов министър — кой може да се мери с теб в Аризона?

— Какво ще правим за кон, Боб? Не може да кибичим дълго тука. Още преди разсъмване ще се пуснат по дирите ни.

— Както го гледам, твоят жребец ще издеяни и с двама известно време — отвърна жизнерадостният Боб. — Ще приберем първия кон, който ни попадне. Ама добър удар направихме, а? Ако е вярно писаното на пачките, тук има трийсет хиляди — по петнайсе на глава.

— Аз очаквах да са повече — каза Додсън Акулата и подритна пачките с върха на ботуша си. После се загледа замислен в мокрите хълбоци на уморения си кон. — Старият Боливар вече носи душа под наем — изрече бавно той. — Как можа твоят доралия да си счупи крака!

— И аз това си мисля — отзова се Боб. — Но вече нищо не може да се направи. Боливар има яка гърбина все ще ни издържи, докато намерим нови коне. Дявол да го вземе, не мога да се начудя на едно: ти си от Източните щати, чужд си в нашия край, а ние, западняците, от тебе се учиме в занаята. От кой щат си между другото?

— Щат Ню Йорк — отвърна Додсън Акулата и като седна на един камък, задъвка вейка. — Родил съм се в една ферма в окръга Ълстър. Избягах от къщи на седемнайсет години. А в Запада попаднах случайно. Вървях си по пътя с вързопа в ръка и исках да стигна в Ню Йорк. Мислех си, ще отида там и ще натрупам сума пара. Все ми се струваше, че само за това съм роден. Една вечер стигнах до едно място, дето пътят се раздвояваше, и се зачудих накъде да хвана. Половин час мислих и накрая свърнах наляво. Същата вечер настигнах един каубойски цирк, който обикаляше малките градчета, й с него се домъкнах на Запад. Често си мисля, дали нямаше да бъда друг, ако бях хванал другия път?

— Според мене все същият щеше да си бъдеш — отвърна философски Боб Тидбол, без много да му мисли. — Работата не е в това кой път ще избереш; във всеки от нас си има нещо, от което зависи какъв ще стане.

Додсън Акулата стана и се облегна на едно дърво.

— Много ми е мъка, че твоя дорестия, Боб, си счупи крака — каза той почти тъжно.

— И на мене — съгласи се Боб. — Биваше си го кончето, дума да не става. Но Боливар ще ни издържи като нищо. Аз викам да мърдаме, какво ще кажеш. Акула? Ей сега ще прибера в чувала тия нещица и да се понася ме.

Боб Тидбол сложи плячката в чувала и го стегна здраво с въже. Когато вдигна глава, първото нещо, което му се хвърли в очи, беше дулото на револвер, насочен срещу него от нетрепващата ръка на Додсън Акулата.

— Зарежи тия шеги — ухили се Боб. — Време е да се омитаме.

— Не мърдай, Боб! — каза Акулата. — Никъде няма да се омиташ. Колкото и да ми е неприятно, трябва да ти кажа, че място има само за един. Боливар е грогясал и не може да носи двама.

— Ние с тебе сме приятелчета цели три години — каза спокойно Боб. — Рискували — сме живота си не веднъж и дваж. Аз винаги съм бил честен с тебе и съм те смятал за мъжко момче. По едно време чувах някакви истории за тебе — че си убил двама души за нищо и никакво, но не повярвах. Ако си решил да се пошегуваш, Акула, прибери сега желязото и да се мятаме на Боливар. А пък ако мислиш да стреляш, стреляй, кучи сине!

Лицето на Додсън Акулата имаше дълбоко опечален вид.

— Да знаеш само колко ми е мъчно, че твоят кон си счупи крака — въздъхна той.

И само след миг лицето му се промени — сега на него се четеше студена жестокост, примесена с неумолима алчност. От това лице надникна душата на човека — както понякога от прозореца на почтена къща надниква лице на злодей.

И наистина на Боб Тидбол не бе съдено „да се омете“. Клисурата прокънтя от смъртоносния изстрел на вероломния приятел, а скалите отвърнаха с възмутено ехо. И Боливар, неволният съучастник в убийството, понесе бързо последния от шайката, която ограби Залез-експрес, и не стана нужда да носи двама.

Додсън Акулата препускаше през гората, но изведнъж дърветата пред него започнаха да избледняват и да се губят; револверът в дясната му ръка се превърна в изящно извита дръжка на махагоново кресло: конското седло се оказа тапицирано и като отвори очи, гой видя, че краката му са пъхнати не в стремена, а почиват кротко на ръба на масивно дъбово бюро.

Та ви обяснявам, че Додсън от фирмата „Додсън и Декър“, борсови посредници на Уолстрийт, отвори очи. До креслото стоеше доверчивият му секретар Пийбоди и не се решаваше да заговори. Отдолу долиташе грохот на колела, някъде приспивно бръмчеше вентилатор.

— Кхъм-кхъм! Пийбоди — примигна Додсън, — аз като че ли съм заспал. Сънувах невероятен сън. Но какво има, Пийбоди?

— Господин Уилямз, от „Трейси и Уилямз“ ви чака, сър. Дошъл е да си уреди сметките във връзка с X.Y.Z. Той загази с тези акции, ако си спомняте, сър.

— Да, помня. А как вървят днес X.Y.Z.?

— Един и осемдесет и пет, сър.

— Тогава ще ги плати по толкова.