«Прасешка етика»

О. Хенри

Прасешка етика

Във вагона за пушачи на експреса Сан Франциско — Ню Йорк попаднах на Джеферсън Питърс. От всички хора, живеещи на запад от река Уобаш, единствен той може да използва едновременно големия, малкия и продълговатия си мозък.

Професията на Джеф е небеззаконното мошеничество. Вдовиците и сираците няма защо да се боят от него: той посяга само на излишъците. Той предпочита да се сравнява с мишената-птичка, по която всеки прахосник или неразумен вложител може да изстреля някой и друг залежал долар. Тютюнът влияе благотворно на разговорните способности на Джеф; ето защо с помощта на две дебели и лесно горящи пури успях да науча историята на последните му преживелици.

— В моя занаят — подзе Джеф — най-трудното е да намериш порядъчен, добросъвестен, безупречно честен съдружник, с когото да мошеничиш. Някои от най-добрите майстори, с които ми се е случвало да работя при изземането на чуждо имущество, също са склонни понякога на мръсни номера.

Затова миналото лято реших да отида в някое затънтено място, гдето змията изкусителна още не е проникнала, и да видя няма ли да се намери някой съдружник, естествено надарен с престъпен талант, но още неразвратен от успеха. Попаднах на едно градче, което ми се стори благонадеждно. Жителите му не бяха и чували, че Адам е лишен от всякакво имущество, и си живееха блажено като в райска градина и даваха имена на тварите, обаче убиваха змиите. На туй градче му викат Маунт Нево¹ и то е близо до мястото, където се срещат Кентъки, Западна Вирджиния и Северна Каролина.

Какво, тези щати не граничат, казваш, един с друг? Е добре де, горе-долу там някъде.

След като прекарах там една седмица, за да се уверят жителите, че не съм данъчен агент, отбих се в бакалницата, дето се събират най-големите капии от местната общественост, да поопипам почвата.

— Господа — казвам им, след като сме се поопознали и сме се събирали около качето със сушени ябълки, — в целия свят, струва ми се, няма общество като вашето, което да е толкова далеч от порока и шашмалогиите. Всяка жена тук е благосклонна и смела, всеки мъж — почтен и настойчив, тъй че животът при вас е направо идеал.

— Така е, господин Питърс — казва бакалинът. — Ние сме хора морални, бавноподвижни и заспали, няма други като нас според стъкмистиката. Но вие, чини ми се, не познавате Руфи Тейтъм.

— Да бе, да — обажда се старшият полицай. — Отде ще го познава? Руфи е най-големият гадняр от всички негодници, избегнали някога въжето. Чакайте, сега се сещам, че трябваше да го пусна от дранголника още онзи ден. Тогава изтекоха трийсетте дни, които му дадоха за убийството на Янси Гудло. Но нищо, един-два дни повече няма да му навреди.

— Какви ги говорите — казвам аз. — Не е възможно в Маунт Нево да има убиец.

— Още по-лошо! — обажда се бакалинът. — Той краде прасета.

Реших да издиря този господин Тейтъм. Един-два дена след като старшията го освободи, аз се запознах с него и го поканих да излезем към края на града, където да седнем и да си поговорим делово.

Трябваше ми човек със селяшка външност, който да изиграе една ролица в едноактната пиеска, която мислех да поставя в някои провинциални градчета. И този Руфи Тейтъм беше роден точно за тая роля, както Дъглас Феърбанкс за онзи тип, дето попречи на Илайза да се удави в реката.

Грамаден на ръст, той имаше лицемерни сини очи като порцелановото куче над камината у леля Хариът, с което тя е играла като дете. Косата му беше вълниста — като на статуята на дискохвъргача във Ватикана, а цветът й напомняше „Залез в Големия каньон“, картина от американски художник, която служи да се закриват дупките за кюнците в американските гостни. Той беше олицетворение на съвършения селски дръвник. Бихте го познали дори на сцената на водевилния театър, както и да е преоблечен.

Разказах му аз за моите кондики и видях, че е готов на всичко.

— Като оставим настрана незначителни подробности като човекоубийството — казвам аз, — интересува ме направил ли си ти нещо готино в областта на недиректния бандитизъм и активната спестовност, което можеш да ми посочиш — с гордост или без гордост — като доказателство за своята квалификация?

— Че как? — чуди се той и разтяга по южняшки всяка дума. — Ти нищо ли не си чувал за мене? В Блу Ридж и цялата околност няма човек, бял или черен, който да може така ловко да задигне прасе, без никой да го чуе, види или хване. Мога да гепя прасе от кочината, от избата, от коритото, от гората по всяко време, денем или нощем, и гарантирам, че никой няма да чуе ни квик, ни грух. Целият номер е в това как го хващаш и как после го изнасяш. Надявам се — продължава този благороден опустошител на кочини — един ден да ме признаят за световен шампион по свинекрадство.

— Честолюбието е похвална черта — казвам аз — и тук, в затънтеното Маунт Нево свинекрадството може да бъде почтена професия; но по широкия свят, извън тесните граници на тази местност, господин Тейтъм, то ще изглежда провинциално вулгарно. Обаче то говори за твоя талант. И тъй, вземам те за съдружник. Аз разполагам с капитал от хиляда долара и като използваме твоята проста селска находчивост, можем да се надяваме да спечелим на паричния пазар няколко привилегировани акции от „Прощавай завинаги“.

Така аз ангажирах Руфи и двамата напуснахме Маунт Нево и се спуснахме в долината. През целия път го тренирах за ролята, която трябваше да изиграе в замислената от мен шашмалогия. Преди това се бях шлял два месеца по флоридското крайбрежие и се чувствах великолепно, а в главата ми се тълпяха толкова много кроежи и планове, че нямаше къде да се разминат.

Реших да се превърна в смерч и да прокарам бразда, широка девет мили, през фермерския район на Средния Запад, накъдето сей запътихме. Но като стигнахме до Лексингтън, сварихме там цирка на братя Бинкли; затова в града се беше събрала селянията от целия окръг и съсипваше белгийските павета със самоделните си дървени калеври. Да ти кажа, аз не пропускам цирк, ако не преслушам някой и друг джоб и не изкяра нещичко. Ето защо платихме си за две стаи плюс храната в една къща близо до цирка, чиято стопанка на име мадам Пиви беше вдовица. После заведох Руфи в един дрехарски магазин и го натъкмихкато същински джентълмен. Както очаквах, той стана много актуален, когато му сложихме новите конфекционни одежди. Аз и собственикът Мисфитски го натъпкахме в светлосин костюм, кариран в нилскозелено, жилетка с цвета на дъбена кожа, червена вратовръзка и най-жълтите обувки в града.

Руфи носеше костюм за първи път в живота си; досега беше носил памучна шарена риза и панталони от домашен плат, характерни за неговия край. Той вече се гордееше с новия си костюм — като людоед с нова халка на носа.

Същата вечер слязох до цирка, решил да спретна една игрица. Руфи трябваше да служи за примамка. Дадох му пачка фалшиви мангизи, които да залага, а за себе си запазих такава пачка в специален джоб, за да му изплащам печалбите. Не че му нямах доверие, просто не мога да боравя с топчето тъй, че да губи, когато се залагат истински пари. При такова положение пръстите ми стачкуват.

Поставих масичката си и започнах да показвам колко лесно се познава под коя чашка е граховото зърно. Неграмотните загубеняци се стълпиха в полукръг и взеха да се побутват един друг с лакти и да се подшишкват да залагат. Тук се очакваше изпълнението на Руфи — той трябваше да заложи някоя и друга дребна монета, за да примами останалите. Обаче… тук Руфи, там Руфи — никакъв го няма. Един-два пъти го мернах: зяпа афишите, а устата му пълна с бонбони. Но така и не се появи.

Тук-таме някои от навалицата клъвнаха. Обаче да играеш тази игра без помощник е все едно да ловиш риба без стръв. Приключих играта само с четиридесет и два долара печалба, а разчитах да смъкна от тия селяндури поне двеста. Прибрах се към единайсет и си легнах. Казах си, че циркът се е оказал прекалено привлекателен за Руфи, че музиката и други съблазни така са го ошашавили, та е забравил всичко останало. Но реших сутринта да му прочета една нотация за принципите в нашата работа.

Едва Морфей ме тушира на коравия креват и чувам неприлични диви писъци, сякаш пеленаче пищи от колики. Скачам, отварям вратата и викам вдовицата, а когато тя подава глава, й казвам:

— Мадам Пиви, бъдете така любезна да запушите устата на отрочето си, за да могат порядъчните хора да спят спокойно.

— Сър — отговаря тя, — аз нямам отроче. Квичи прасето, което вашият приятел господин Тейтъм вкара в стаята си преди два часа. И ако му се падате чичо, братовчед или брат, то ще ви бъда крайно благодарна, ако лично вие, уважаеми сър, запушите устата му.