«Превъплъщенията на Джими Валънтайн»

О. Хенри

Превъплъщенията на Джими Валънтайн

Надзирателят влезе в обущарницата на затвора, гдето Джими Валънтайн шиеше прилежно саи, и го поведе към канцеларията. Там управителят на затвора връчи на Джими заповедта за помилване, подписана същата сутрин от губернатора. Джими пое документа с уморен вид. Беше излежал близо десет месеца от четиригодишната присъда. А се бе надявал да го пуснат най-много след три. Когато в дранголника влиза човек с толкова много приятели навън, колкото имаше Джими Валънтайн, едва ли си заслужава труда дори да бъде остриган.

— Е, Валънтайн — каза управителят, — утре сутрин излизате. Стегнете се и станете човек. Вие не сте лош по душа. Оставете касоразбивачеството и заживейте порядъчен живот.

— На мен ли казвате това? — ахна Джими. — Та аз не съм разбивал нито една каса в живота си.

— Не сте, разбира се — засмя се управителят. — Но да видим все пак. Как се случи тъй, че тъкмо вас затвориха за онази операция, в Спрингфийлд. Може би не сте искали да докажете своето алиби от страх да не злепоставите някоя дама от най-висшето общество? Или пък мръсните съдебни заседатели са ви натопили просто от злоба? Да, вас, невинните жертви, винаги ви сполетява или едното, или другото.

— За мен ли става дума? — все още недоумяваше Джими — самата добродетел. — Какво говорите, господин управителю, в живота си не съм стъпвал в Спрингфийлд!

— Отведете го обратно, Кронин — усмихна се управителят, — и му дайте дрехи за излизане. Утре в седем го отключете и го доведете тук. А вие, Валънтайн, помислете върху моя съвет.

В седем и петнадесет на другата сутрин Джими стоеше в канцеларията на затвора. Беше облечен в готов, отвратително ушит костюм и обут с едни от онези корави, скърцащи обуща, които държавата отпуска на своите неволни гости, когато се разделя с тях.