«Призрачна възможност»

О. Хенри

Призрачна възможност

— Да, с носилка, моля ви се! — повтори трагично госпожа Кинсолвинг.

Госпожа Белами Белмор повдигна съчувствено вежди. По този начин тя изрази съболезнование и щедра привидна изненада.

— И представете си — обобщи госпожа Кинсолвинг, — наляво и надясно разправя, че била видяла привидение в стаята, в която я бяхме настанили — най-хубавата ни стая за гости, — видяла призрак с носилка за тухли на гръб, призрак на възрастен мъж с работен комбинезон, с лула и носилка! Самата абсурдност на всичко това говори за злобните й подбуди. Никога един Кинсолвинг не е носил носилка за тухли. Всеки знае, че бащата на господин Кинсолвинг е натрупал пари като предприемач на големи строежи, но той не е работил дори един ден на постройка. Тази къща е построена по негов план, но… боже мой, носилка! Защо тя е толкова злобна и коварна?

— Много неприятно, наистина — съгласи се госпожа Белмор и красивите й очи огледаха одобрително просторната стая, боядисана с два цвята: люляково и старо злато. — В тази стая ли го е видяла? О, не, аз не се страхувам от духове, не се безпокойте ни най-малко за мен. Радвам се, че сте ме настанили именно тук. Според мен фамилните привидения са интересно нещо. По тази история наистина звучи малко нелогично. Изненадана съм, че госпожа Фишър-Симпкинс не е измислила нещо по-хитро. Защо носилка за тухли? Отде накъде призракът ще носи тухли във вила, построена от камък и мрамор? Много съжалявам, но това ме кара да мисля, че годините започват да се отразяват на госпожа Фишър-Симпкинс.

— Тази къща — продължи госпожа Кинсолвинг — е построена на мястото на старата, в която семейството е живяло до Войната за независимост. Ме е за учудване, че в нея може да има призраци. Та нали капитан Кинсолвинг се е сражавал в армията на генерал Грийн, макар да не е успял да удостовери това с документи. Ако в рода трябва да има призрак, то защо това да бъде някакъв си зидар, а не капитанът?

— Призрак на прадядото-освободител — това не е лошо — съгласи се госпожа Белмор, — но нали знаете колко своеволни и несъобразителни са призраците. Може би, подобно на любовта, те са „на въображението рожба“. Преимуществото на тези, които виждат духове, е, че е невъзможно да се опровергае разказаното от тях. Злонамерените очи лесно могат да вземат раницата на воина за носилка за тухли. Драга моя, не мислете повече за това. Аз съм убедена, че става дума за раница.

— Но тя го разправя на всеки! — изплака безутешно госпожа Кинсолвинг. — И то с такива подробности! Че и лула! А как да се отърве човек от този работен комбинезон?

— Като изобщо не го облича — каза госпожа Белмор и потули с финес прозявката си. — Много е груб и изпомачкан. Ти ли си, Фелис? Приготви ми ваната, меля те. В седем ли вечеряте тук в Клифтои, госпожа Кинсолвинг? Колко мило, че влязохте при мен да побъбрим преди вечеря. Така обичам тази малка свобода в държането с гостите. Тя придава топлотата на едно гостуване. Ще ме извините, но трябва да се преоблека. Толкова съм небрежна, че все отлагам това до последния момент.

Госпожа Фишър-Симпкинс беше първият едър плод, който семейство Кинсолвинг бе успяло да откъсне от дървото на висшето общество. Дълго време този плод си оставаше там горе, високо, и не можеше да се достигне. Но парите и постоянството помогнаха най-сетне да бъде откъснат. Госпожа Фишър-Симпкинс беше хелиографът на челния ешелон от висшето общество. С блясъка на своя ум и своите постъпки тя отразяваше всичко най-модно и най-смело, което можеше да се види в този светски стереоскоп. Преди нейната слава и ръководна роля бяха така безспорни, че не ставаше нужда да се укрепват с изкуствени мерки като раздаването на награди от живи жаби по време на котилион. Но сега се налагаше да се прибягва и до такива средства, за да се крепи нейният трон. Освен това неканените години вече слагаха своя отпечатък върху малките й немирства. Сензационните вестници бяха съкратили мястото, което й отделяха, от цяла страница на две колони. Остроумието й ставаше хапливо, държането — рязко — и безцеремонно, сякаш тя чувствуваше необходимост да утвърди абсолютната си власт, като презре условностите, които обвързваха по незначителните монарси.

Пред натиска, упражнен от семейство Кинсолвинг, тя бе отстъпила дотолкова, че да почете с присъствието си техния дом за една вечер и една нощ. Но сега си отмъщаваше на домакинята, като разпространяваше с мрачно наслаждение и сарказъм своята измислица за призрака с носилката. А за госпожа Кинсолвинг, луда от радост, че е успяла да проникне толкова навътре в мечтания избран кръг, това бе жестоко разочарование. Едни и съчувствуваха, други й се присмиваха и тя нямаше избор — и едното, и другото беше еднакво неприятно.

Но след известно време надеждите и духът на госпожа Кинсолвинг се съживиха, защото тя успя да спечели друга, по-голяма награда.

Госпожа Белами Белмор прие поканата да посети Клифтоп и да гостува там три дни. Госпожа Белмор беше една от по-младите матрони, чиято красота, произход и богатство й отреждаха в светая светих сигурно място, което не се нуждаеше от особена поддръжка. Затова тя великодушно се съгласи да удостои госпожа Кинсолвинг с така желаната награда. Същевременно си мислеше какво голямо удоволствие ще достави това на Терънс. И може би сега тя щеше да разгадае най-после този мъж.

Терънс беше синът на госпожа Кинсолвинг. Двадесет и девет годишен, доста хубав, той притежаваше някои колкото привлекателни, толкова и загадъчни черти. Преди всичко беше много привързан към майка си и дори само това бе толкова странно, че заслужаваше внимание. От друга страна толкова скъпеше думите си, че човек се дразнеше и се питаше дали е прекалено стеснителен, или прекалено задълбочен. Госпожа Белмор проявяваше интерес, към него, защото не можеше да реши кое от двете е вярно. Тя възнамеряваше да го наблюдава по-продължително, докато това не престане да я занимава. Ако се окажеше само стеснителен, щеше да го остави, защото какво по-скучно от стеснителен човек? Ако се окажеше задълбочен, пак щеше да го остави, защото дълбочините са опасни.

На третия ден от гостуването на госпожа Белмор Терънс я свари надвечер в едно ъгълче да разглежда някакъв албум.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте у нас да ни поразведрите атмосферата — каза той. — Сигурно сте разбрали, че госпожа Фишър-Симпкинс се опита да потопи кораба, преди да го напусне. С носилка за тухли тя изби цяла дъска от дъното му. Майка ми просто се поболя от това. Госпожо Белмор, защо не се помъчите да видите някой призрак, докато сте тук — някой изискан призрак с графска корона на глава и чекова книжка в ръка?

— Стара злоба е тази Фишър-Симпкинс, Терънс — каза госпожа Белмор. — Да разправя такива работи! Може би сте я накарали да преяде. Но нима майка ви наистина взима толкова навътре всичко това?

— Според мен, да — отвърна Терънс. — Човек би рекъл, че всички тухли в носилката са се стоварили на главата й. Мама е добър човек и ми е мъчно, като я гледам толкова разстроена. Да се надяваме, че призракът членува в профсъюза на зидарите и ще обяви стачка. Иначе в семейството ни никога няма да има спокойствие.

— Аз спя в стаята на призраците — каза замислено госпожа Белмор. — Но тя е толкова хубава, че не бих я сменила дори да се страхувах, а аз съвсем не се страхувам. Не мислите ли, че не върви някак да съчиня контраизмислица за по-приемлив, аристократичен призрак? С удоволствие бих го направила, но, струва ми се, това ще бъде толкова явно противодействие, че само ще подсили ефекта на първата версия.

— Права сте каза Терънс и прокара замислено пръсти в кестенявата си коса, — това не върви. А какво ще излезе, ако видите същия призрак, само че без работен комбинезон и със златни тухли в носилката? Това ще го издигне от равнището на унизителния труд във финансовите сфери. Така всичко ще стане достатъчно представително, как мислите?

— Нали един от дедите ви се е сражавал срещу англичаните? Майка ви споменаваше за него.

— Има такова нещо. Той е един от онези чудаци, които са носили сюртуци реглан и голф. Мене дедите никак не ме интересуват, но майка ми душа дава за величие, хералдика и пиротехника и ми се ще тя да бъде щастлива.

— Добро момче сте вие, Терънс, щом така се грижите за майка си — каза госпожа Белмор и прибра със замах копринените си поли. — Седнете до мен и нека разгледаме албума, както са правили преди двадесет години. Разкажете ми сега за всеки поотделно. Кой е този висок, внушителен джентълмен, който се опира на хоризонта, сложил една ръка на коринтската колона?

— Този с големите нозе ли? — попита Терънс, протягайки врат. — Това е вуйчо на баща ми, О’Бранигън. Той е държал пивница на улица Боуъри.

— Помолих ви да седнете, Терънс. Ако не ме занимавате и не ме слушате, още утре ще разнеса, че съм видяла призрак с кръчмарска престилка, който разнася халби бира. Ето, така е по-добре. Да бъдете стеснителен на вашата възраст е нещо, от което би трябвало да се срамувате, Терънс.