«Приятел в нужда се познава»

О. Хенри

Приятел в нужда се познава

Когато се занимавах с продажба на железария из Запада, често „попадах“ в едно градче в Колорадо, наречено Салтийо. И винаги бях уверен, че ще си осигуря било по-малка, било по-голяма поръчка от Саймън Бел, който държеше там голям магазин за всякакви стоки. Бел беше едно от онези високи, нискогласи произведения, създадени благодарение на съюза между Запада и Юга. Той ми допадаше. Като го гледате, бихте помислили, че е роден да обира дилижанси или да пробутва наляво и надясно несъществуващи златни мини; но Бел можеше да ви продаде кутийка кабърчета или калерче конци с десеторно по-голямо търпение и любезност, отколкото всяка продавачка от универсален магазин в някой голям град.

При последното ми посещение в Салтийо имах двояка цел: да продам някои стоки и да уведомя Бел за една възможност, която, бях убеден в това, можеше да му донесе цяло състояние.

В Маунтън, град на железопътната линия Юниън Пасифик, пет пъти по-голям от Салтийо, една търговска фирма беше изправена пред провал. Макар да въртеше оживена и широка търговия, тя бе готова да се разпадне. Това се обясняваше с лошото ръководство и с навика на някои от съдружниците да играят хазарт. Положението на фирмата още не бе станало обществено достояние. Аз имах тези сведения от частен източник. Знаех, че ако се предложат пари на ръка, имуществото й би могло да се купи за около една четвърт от истинската му стойност.

Още щом пристигнах в Салтийо, отидох в магазина на Бел. Той ми кимна, усмихна се с широката си, дълго неслизаща от лицето му усмивка, продължи бавно и спокойно да отмерва бонбони на едно момиченце, сетне избиколи тезгяха и се ръкува с мен.

— Е — подзе той с неизменната си игривост при всяка моя поява тук, — ти май си дошъл да правиш снимки на планините. Сега не е сезон за продажба на железария.

Казах му каква сделка може да се направи в Маунтън. И добавих, че ако иска да се възползува от тази възможност, аз съм готов да мина с една продажба по-малко, нежели да го затрупвам с излишна стока.

— Това е добре — рече възрадван той. — На мен и без това ми се ще да пусна клони другаде, да разширя търговията. Много съм ти благодарен за тези сведения. Но… виж, ти ще ми гостуваш тази вечер в къщи, пък аз ще премисля.

Вече се свечеряваше — време, по което по големите магазини в Салтийо затваряха вратите си. Служителите на Бел прибраха сметководните книги, заключиха касата със секретна ключалка, сложиха палтата и шапките си и си тръгнаха. Бел постави катинара на голямата двойна дървена врата, след което двамата постояхме за миг, вдишвайки острия свеж планински въздух, нахлуващ откъм планинските подножия.

По улицата се зададе едър мъж и спря пред магазина. Дългите му черни мустаци, черните вежди и къдравата черна коса бяха в странен контраст със светлото му, розово лице, което бе лице на блондин. Той беше около четиридесетгодишен, носеше бяла жилетка и бяла шапка, верижка за часовник, направена от скачени златни петдоларови монети, и доста добре прилягащ му сив костюм с кройка, предпочитана най-вече от осемнадесетгодишните колежани. Той хвърли към мен бегъл недоверчив поглед, а после изгледа Бел студено и както ми се стори, някак враждебно.

— Какво, уреди ли се работата? — попита го Бел, сякаш се обръщаше към почти непознат човек.

— Дали се е уредила! — отвърна онзи с неприязнен тон. — Че аз за какво стоя тук вече две седмици? Въпросът ще бъде разрешен тази вечер. Това задоволява ли те, или имаш някакви възражения?

— Задоволява ме напълно — каза Бел. — Аз си знаех, че ще се справиш.

— Как няма да знаеш? — отвърна гиздавият, непознат мен човек. — Нима не съм ти услужвал винаги?

— Услужвал си ми — съгласи се Бел. — Както и аз. Как ти хареса хотелът?

— Храната не я бива. Но аз не пискам. Виж какво… можеш ли да ми дадеш някаква интифа как да постъпя с тази… с този случай? Знаеш, че за първи път работя в такава област.

— Не мога — отвърна Бел, след като помисли малко. — Опитвал съм какво ли не. Ще трябва сам да намериш разрешение.

— Опитвал ли си с меки ръкавици?

— Похабих хиляда чифта.

— А каиш с дебела тока?

— Не. Само веднъж понечих. И ето какво си докарах.

Бел протегна дясната си ръка. Дори в сгъстилия се здрач можах да забележа на нея дълъг белезникав белег, оставен сякаш от нокът на граблива птица или от нож, или от някакъв друг островръх предмет.

— Ясно — каза небрежно червендалестият. — Лека-полека ще намеря някакъв начин.

Той си тръгна, без да каже дума повече. Когато се бе отдалечил на десетина крачки, обърна се и извика на Бел:

— При предаването на стоката гледай да стоиш по-далеч, че да не стане някоя засечка.

— Разбрано — отговори Бел. — Аз ще имам грижата за моята задача.

Почти нищо не разбрах от този разговор, но тъй като той не ме засягаше, реших да не обременявам съзнанието си с него. Обаче изключителният вид на онзи човек продължи да ме занимава още известно време; и докато вървяхме към дома на Бел, аз му казах:

— Твоят клиент ми се стори опак човек — да не дава бог да останеш сам с него в някоя ловна хижа, затрупана от сняг.

— Такъв е — съгласи се с готовност Бел. — Той ми напомня гърмяща змия, ухапана от отровен паяк.

— Струва ми се, че не е тукашен — продължих аз.

— Не е — отвърна Бел. — Живее в Сакраменто. А тук е дошъл по работа. Казва се Джордж Ринго и е най-добрият ми приятел — всъщност, единственият ми истински приятел — от двайсет години насам.

Останах толкова изненадан от тези думи, че не попитах нищо повече.

Бел живееше в удобна, съвсем обикновена двуетажна бяла къща в края на градчето. Той ме остави в гостната — потискащо претенциозна стая, обзаведена с червен плюш, сламени рогозки, дантелени пердета и стъклена витрина с образци от минерали, достатъчно голяма да побере цяла мумия.

Докато го чаках, от горния етаж долетя онзи недвусмислен шум, който мигом се разпознава във всички краища на света — свадлив женски глас, чиято пискливост растеше ведно с гнева и яда на жената. Между поривите на бурята дочувах сдържаното боботене на Бел, който се мъчеше да успокои разбуненото море.

Бурята стихна скоро. Но преди да стане това, жената каза с по-тих, отмерен глас, комай по-страшен от пискливите изблици: „Това е за последен път! Казвам ти, за последен път! О, скоро ще разбереш какво значи това!“

Домакинството, изглежда, се състоеше от Бел, жена му и една-две прислужнички. Бел ме представи на съпругата си, когато тя слезе за вечеря.

На пръв поглед изглеждаше хубава, но аз скоро си дадох сметка, че е изгубила своята привлекателност. Необузданата избухливост, помислих си, себелюбието, липсата на уравновесеност и вечното недоволство от всичко са помрачили нейната женственост. По време на вечерята тя проявяваше онази изкуствена веселост, престорена любезност и уморено добродушие, които са характерни за жената, навикнала да предизвиква свади. Иначе госпожа Бел би могла да привлече погледа на не един мъж.

След вечерята ние с Бел изнесохме столовете си навън, сложихме ги на тревата и запушихме, огрени от лунните лъчи. Пълната луна е магесница. Под нейната светлина честният човек разкрива за приятеля късове от най-чисто самородно злато; а лъжците изстискват по-ярки бои от тубите на своята находчивост. Забелязах как широката бавна усмивка на Бел се появи на лицето му и затрептя там.

— Сигурно си помислил, че ние с Джордж сме доста странни приятели — подзе той. — Вярно е, че никога не сме държали да бъдем заедно, да общуваме непрекъснато. Но нашите разбирания за истинското приятелство винаги са съвпадали и през всички тези години сме се подчинявали строго на тези разбирания. Сега ще разбереш какви са нашите разбирания. Човек се нуждае само от един приятел. Онзи, който само те подпитва и все се върти наоколо ти, който те тупа по гърба и ти губи времето, който ти казва колко те обича, не ти е приятел, та ако ще още като ученици да сте играли на топчета и да сте ходили на риба заедно. Ако не се нуждаеш от истински приятел, такъв човек може да мине и за приятел. Но истински приятел, според мен, е онзи, с когото отношенията са изградени върху принципа услуга за услуга, каквито винаги са били отношенията между мен и Джордж.