«Ябълката на сфинкса»

О. Хенри

Ябълката на сфинкса

Изминал двайсет мили от Парадайз и недоизминал петнайсетте до Сънрайз Сити, Билдад Роуз, кочияшът на дилижанса, спря своя впряг. Цял ден валеше силен сняг. На равно снежната покривка достигаше осем инча. Останалата част от пътя, който пълзеше по снагата на назъбените планини, не беше безопасна дори денем. Сега, когато снегът и нощта криеха всякакви изненади, не може да става и дума за пътуване по-нататък, каза си Билдад Роуз. Той спря четворката яки коне и предаде устно на петимата си пътника изводите от своята мисловна дейност.

Пръв от дилижанса скочи съдията Менефи, комуто неизменно се предлагаха сякаш на поднос ръководството и инициативата. Вдъхновени от примера му, го последваха трима от спътниците му, готови да правят изследвания, обструкции, да се съпротивяват, да се подчиняват или да продължат пътя си в зависимост от това, какво ще хрумне на предводителя им. Петият пътник, млада жена, остана в дилижанса.

Билдад беше спрял конете пред първия планински хребет. Две поизкривени метални перила ограждаха пътя. На двайсетина крачки от по-горното перило, като тъмно петно върху бяла преспа, се виждаше малка къща. Към нея се спуснаха или по-точно, заизкачваха съдията Менефи и кохортата му, като надаваха детински крясъци, предизвикани от снега и възбудата. Викаха стопанина, тропаха по прозореца и вратата. Сблъскали се с негостоприемно мълчание, те изгубиха всякакво търпение, взеха на пристъп преодолимите прегради и нахлуха в чуждото владение.

От превзетата крепост до наблюдателите в дилижанса долитаха викове и тупурдия. Не след дълго там затрептя пламък, разгоря се и лумна весело нагоре. После през непрогледния сняг дотичаха ликуващите изследователи. Гласът на съдията Менефи, по-дълбок от бойна тръба и дори оркестриран по диапазон, възвести победата, постигната с тежки усилия. Единствената стая е ненаселена, каза той, и в нея няма никакви мебели. Но има голяма камина, а в барачката зад къщата са намерили солиден запас от насечени дърва. По такъв начин са осигурени постеля и гориво за мразовитата нощ. Билдад Роуз биде успокоен с известието, че зад къщата има конюшня, не дотам разнебитена, че да е неизползваема, а също сено в плевника.

— Господа — провикна се от мястото си Билдад Роуз, омотан до ушите с палта и завивки, — откъртете ми от оградата две дъски, че да мога да мина с дилижанса. Та това е бърлогата на стария Редрът. Знаех си аз, че е някъде наблизо. Него още през август го прибраха където трябва.

Четиримата пътника се нахвърлиха весело върху заснежената ограда. Пришпорвани с подвиквания, конете изтеглиха дилижанса нагоре до вратата на къщата, от която посред лято някаква лудост бе прокудила стопанина й. Кочияшът и двама от пътниците се заеха да разпрягат. Съдията Менефи отвори вратата на дилижанса и отложи шапка.

— Трябва да ви уведомя, госпожице Гарланд — каза той, — че по независещи от нас причини се наложи да прекъснем пътуването. По думите на кочияша пътуването нощем по този планински път е толкова рисковано, че не може да се мисли за такова нещо. Налага се да прекараме до утре под покрива на тази къща. Уверявам ви, че няма причини да се безпокоите, ако не смятаме някои временни неудобства. Аз лично направих оглед на къщата и намирам, че има пълна възможност да се предпазим от суровите капризи на времето. Ще ви осигурим всички удобства, каквито условията позволяват. Разрешете ми да ви помогна да слезете.

Към съдията се приближи пътникът, занимавал се цял живот с монтирането на вятърните мелници на фирмата „Малкият Годиат“. Той се казваше Дънуди, но това няма особено значение. При пътуване само от Парадайз до Сънрайз Сити човек може да мине и без име или почти. И все пак, ако искаш да разделиш почестите със съдията Мадисън Л. Менефи, нужно е някакво име като окачалка, на която Славата да постави своя венец. Високо и непринудено въздушният мелничар изрече:

— Струва ми се, трябва да се измъкнете от ковчега, госпожо Макфарлънд. Нашият вигвам не е толкова луксозен като модния „Палмър Хаус“, но тук вали сняг и на тръгване няма да ровят в куфарчето ви да проверят колко лъжички сте си взели за спомен. Вече сме запалили огъня, ще ви сложим на сушина, ще пъдим мишките и всичко ще бъде много уютно.

Един от двамата пътника, които се суетяха в мелето от коне, сбруи, сняг и язвителни забележки на Билдад Роуз, се провикна от вихъра на доброволните си задължения:

— Хей, юнаци, няма ли кой да отведе до къщата госпожица Соломон? Спри, проклето животно!

Отново трябва да напомним любезно, че при прехода от Парадайз до Сънрайз Сити точното име е просто излишен разкош. Когато съдията Менефи се възползува от правото, което му даваха прошарените коси и всеизвестната му репутация, и се представи на единствената жена в дилижанса, в отговор тя произнесе едва чуто името си и Слуховите органи на представителите на мъжкия пол го възприеха по различен начин. В атмосферата на съперничество, нелишена от примеси на ревност, всеки се придържаше упорито към своя теория. От страна на пътничката всякакво уточнение или поправка би могло да заприлича на педантична дребнавост, ако не и на недопустимо желание да завърже по-интимно познанство. Ето защо тя се отзоваваше на Гарланд, Макфарлънд или Соломон с еднаква скромна снизходителност. От Парадайз до Сънрайз Сити има трийсет и пет мили. За такова кратко пътешествие спътничка е вече име, кълна се в дисагите на Ахасфер!

Скоро малката компания от пътници се настани весело в полукръг около бумтящата камина. Влязоха в употреба завивки, възглавници и подвижни части от дилижанса. Спътничката си избра най-близкото място до огъня, в края на полукръга. Там тя красеше трона, издигнат от верните й поданици. Седеше на възглавнички от дилижанса и се беше облегнала на празно сандъче и бъчонка, покрити със завивка, която я предпазваше от течението в къщата. Беше протегнала елегантно обутите си крачета към милостивия огън. Свали ръкавиците си, но остави на врата си дълга мека кожа. Колебливите пламъци осветяваха слабо лицето й, полускрито от кожата — младежко лице, много женствено, отчетливо изваяно, спокойно и непоколебимо уверено в своята красота. Кавалерството и мъжеството се надпреварваха да й угаждат. Тя приемаше това отношение не игриво, като жена, която задирят, не кокетно, както мнозина от нейния пол, недостойни за такова внимание, не и с тъпо равнодушие, като вол, който получава стиска сено, а съгласно предписанията на самата природа — като лилия, която поема капката роса, чието предназначение е да я освежи.

Навън вятърът виеше неистово, ситният сняг навяваше през всяка пролука, студът обсаждаше гърбовете на самопожертвователната шесторка; ала стихията не беше лишена от защитник. Съдията Менефи пое ролята на адвокат на снежната буря. Времето беше неговият довереник и с нарочна пледоария той се опита да убеди премръзналите съдебни заседатели, че те тънат в рози, поклащани само от нежния зефир. Той намери запас от шеги, остроумия и анекдоти, макар и не дотам прилични, които му донесоха успех. Неговата веселост се оказа направо заразителна. Всеки бързаше да внесе своя дял в общия оптимистичен фонд. Дори пътничката се реши да проговори.

— Според мен всичко е очарователно — каза тя с тихия си кристално чист глас.

Сегиз-тогиз някой от мъжете ставаше и на шега изследваше стаята. Предишният обитател, старият Редрът, почти не беше оставил следи.

Всички се обърнаха настойчиво към Билдад Роуз — да разкаже историята на бившия отшелник. Сега, когато конете бяха настанени удобно, а пътниците също, кочияшът отново беше спокоен и любезен.

— Старият гарван — подзе Билдад не много почтително — пърхаше в тази хралупа около двайсет години. Не допускаше никого близо до себе си. Приближеше ли се някакво возило, той се шмугваше вътре и залостваше вратата. Очевидно нещо му хлопаше. Купуваше си храна и тютюн от дюкяна на Сам Тили, при Литъл Мъди. През август отишъл там загърнат в червено одеяло и казал на Сам, че той е цар Соломон и очаква да му гостува Савската царица. Носел със себе си всичкото си имане — торбичка със сребърни монети, и я захвърлил в кладенеца на Сам. „Тя няма да дойде — казал на Сам, — ако разбере, че имам някакви пари“. Щом хората разбрали как разсъждава за жените и парите, станало им ясно, че се е побъркал. И се погрижили да бъде изпратен в лудницата.

— Дали в живота му не е имало някаква нещастна любов, която го е накарала да се уедини? — попита един от пътниците, млад човек, собственик на някаква агенция.

— Не — каза Билдад, — или поне аз не съм чувал такова нещо. Имал е само най-обикновени неприятности. Разправят, че на младини не му потръгнало в любовта с някаква девойка; но това е било далеч преди да се загърне в червеното одеяло и да приключи финансовите си сметки. А за нещастна любов нищо не съм чувал.

— О — възкликна съдията Менефи многозначително, — явно имаме случай на несподелена любов.