«Моят роднина майор Молино»

Натаниел Хоторн

Моят роднина майор Молино

След като кралете на Великобритания си присвоиха правото да назначават колониалните губернатори, наредбите на последните рядко биваха посрещани с разположението и великодушното одобрение, засвидетелствувани при управлението на техните предшественици, избирани по стария закон. Хората наблюдаваха с най-придирчиво внимание проявите на властта, не произлязла от тях самите, и обикновено възнаграждаваха с оскъдна благодарност управниците си за отстъпките, с които те смекчаваха отвъдморските инструкции и си навличаха неодобрението на ония, които им ги пращаха. Летописите на Масачузетс ни съобщават, че от шестте губернатори през около четиридесетгодишния период, след като старата харта била отменена от Джеймс II, двама били тикнати в затвора при народни вълнения, трети, както Хъчинсън¹ е склонен да вярва, бил изгонен извън провинцията от свистенето на мускетен куршум, четвърти, по мнението на същия историк, бил на бърза ръка тикнат в гроба от нескончаемите препирни с Камарата на представителите², а останалите двама, както и техните наследници до Революцията³ били ощастливявани с редки и кратки периоди на мирно управление. Животът на обикновените членове на монархическата партия едва ли бе по-достоен за завиждане по време на политическите размирици. Тези забележки могат да послужат като увод към следващите приключения, които станаха през една лятна нощ преди почти сто години. За да се избегнат многобройните и отегчителни подробности от колониалния живот, умолява се читателят да мине без изброяване на веригата обстоятелства, които предизвикаха силна, макар и временна възбуда на общественото мнение.

Наближаваше девет часа в една лунна вечер, когато някаква лодка прекоси реката с единствен пътник на борда. Той бе осигурил превоза си в такъв необичаен час, като обеща допълнително възнаграждение. Докато стоеше на пристана, ровейки из всичките си джобове в търсене на средства да изпълни обещанието си, лодкарят вдигна един фенер и с помощта на него и на новоизгрялата луна огледа много внимателно фигурата на странника. Беше младеж, едва изпълнил осемнадесет години, очевидно расал на село и сега, както изглеждаше, идваше в града за първи път. Облечен бе в грубо, сиво палто, доста износено, но отлично изкърпено, панталоните му бяха здраво изработени от кожа и плътно обхващаха чифт послушни и добре оформени крака, сините вълнени чорапи несъмнено представляваха произведение на майка или сестра, а на главата му имаше триъгълна шапка, която в добрите си дни навярно бе засенчвала по-строгото чело на бащата на юношата. Под лявата си мишница държеше тежка сопа, издялана от дъбова фиданка, запазила част от втвърдения си корен. Екипировката му завършваше с торба, пълна не чак до там, че да притеснява яките рамене, на които висеше. Природата го бе дарила с къдрава кестенява коса, правилни черти и ясен засмян поглед — нещо, с което никакво изкуство не би могло да го разхубави.

Младежът, едно от имената на когото бе Робин, най-подир измъкна от джоба си половината от малка провинциална банкнота от пет шилинга, която при обезценяването на този вид валута задоволи лодкаря само след прибавяне на едно шестоъгълно пергаментно късче, на стойност три пенса. След това пое към града с такава бодра стъпка, сякаш дневният му преход не бе вече надхвърлил тридесет мили и с поглед така жаден, като че влизаше в Лондон, а не в малкия главен град на една колония в Нова Англия⁴. Преди да навлезе много обаче, на Робин му хрумна, че не знае накъде да върви. Затова спря и обгърна с поглед тясната улица, като внимателно разглеждаше малките схлупени дървени сгради, скупчени от двете й страни.

— Този нисък коптор не може да бъде жилището на моя близък — помисли си той, — нито пък оная стара къща, в която лунната светлина прониква през счупените капаци на прозореца. Всъщност наоколо не виждам нищо, което би подхождало за него. Трябваше да се сетя да попитам лодкаря за пътя. Той без съмнение щеше да ме придружи и изкара един шилинг от майора в замяна на усилията си. Но това може да стори и първият срещнат.

Робин продължи хода си и с радост забеляза, че улицата се разшири и къщите добиха по-представителен вид. Скоро забеляза една фигура да се движи бавно пред него и ускори стъпки да я настигне. Докато наближаваше. Робии забеляза, че пътникът бе човек на възраст, с голяма сива перука, широкопола наметка от тъмен плат и копринени чорапи, навити над колената. Носеше дълъг полиран бастун, който забиваше отвесно пред себе си при всяка стъпка и на равни интервали измъкваше по два пъти с особено тържествена погребална интонация. След като направи тези наблюдения, Робин хвана полата на наметката на стареца, точно в момента, когато върху двама им падна светлината от отворените врата и прозорци на една бръснарница.

— Добра вечер ви желая, почитаеми господине — обади се той като стори дълбок поклон, без да пуска пеша на наметката. — Много ви моля да ми кажете къде се намира жилището на моя роднина майор Молино.

Въпросът на младежа бе произнесен много високо и единият бръснар, чийто бръснач се спускаше по добре сапунисаната буза, и другият, който сресваше перука а ла Рамили⁵, оставиха работата си и излязоха на вратата. В това време гражданинът извърна длъгнесто лице към Робин и му отговори с извънмерна досада и раздразнение. Двете му хъмкания обаче прекъснаха точно по средата избухването. Впечатлението бе поразително — сякаш мисъл за студения гроб смути гневните страсти.

— Пусни дрехата ми, човече! Казвам ти, че не познавам тоя, за когото ми говориш. По дяволите! Аз представлявам властта, аз — хм, хм — представлявам властта и ако така проявяваш уважението си към по-достойните от тебе, краката ти ще се запознаят с прангите, още преди да съмне утре заран!

Робин пусна полата на стареца и побърза да се отдалечи, сподирен от невъзпитания гръмък смях в бръснарницата. Отначало той бе доста изненадан от резултата на въпроса си, но понеже беше будно момче, скоро реши, че може да даде обяснение на загадката.

— Този е някой от селата — гласеше заключението му, — който никога не е помирисвал къщата на роднината ми отвътре и не е достатъчно възпитан, та да отговори човешки на въпроса на непознат. Човекът е стар, иначе, ей богу, можеше да се изкуша да се върна и да му цапна един по носа.

Ех, Робин, Робин! Даже и чираците на бръснаря ти се присмяха на водача, който си избра! Следващия път трябва да бъдеш по-умен, приятелю Робин.

Попаднал бе в плетеница от криви и тесни улички, които се пресичаха една друга и извиваха недалеч от брега. Ноздрите му ясно усещаха миризмата на катран, мачти на плавателни съдове пробождаха лунната светлина над покривите на къщите, а многочислените табели, които Робин спираше да прочете, му дадоха да разбере, че се намира недалеч от деловия център на града. Само че улиците бяха пусти, магазините затворени, а светлини се виждаха само по вторите етажи на малкото жилищни постройки. Най-подир, на един ъгъл по тясната уличка, из която вървеше, Робин съзря широкоплещестата фигура на някакъв британски юнак да се олюлява пред входа на кръчма, от която се носеха гласовете на множество посетители. Капакът на един от долните прозорци бе отворен и твърде тънката завеса позволи на Робин да различи някаква компания, събрана на вечеря около добре натрупаната маса. Ароматът на вкусната гощавка проникваше навън и момъкът нямаше как да не си припомни, че последните останки от припасите му за из път бяха отишли да задоволят утринния му апетит и че средата на деня бе дошла и заминала, като го остави без обяд.

— Ех, ония пергаментови трипи биха ми дали право да седна край тази маса! — промълви Робин с въздишка. — Нищо, майорът ще ме гости за добре дошъл с най-хубавите си припаси, така че мога смело да вляза и да се осведомя за пътя към жилището му.