«Загадката Халидон»

Робърт Лъдлъм

Загадката Халидон

На Мардж и Дон Уайлд

Дивете се на Хляба и на ибискуса, и на спокойните полети до островите, и, за Бога, пазете се от слънцето! Мерете си думите; те прекъсват телефоните!

Всичко добро…

ЧАСТ ПЪРВА

1

Порт Антонио, Ямайка

Бялата океанска пяна се разби в кораловата скала и отстъпи назад на фона на наситеносините води на Карибско море, които изглеждаха като рисуван облак от декор. Понесе се напред и надолу, разля се върху хилядите миниатюрни, остри, неравни пукнатини, с които беше покрит коралът, и сливайки се с океана, отново стана част от него.

Тимъти Даръл излезе на отдалечения край на огромния безформен басейн, чиято платформа стърчеше над коралите наоколо и започна да наблюдава все по-ожесточаващата се битка между водата и скалата. Тази усамотена част на североямайското крайбрежие представляваше компромис между човека и природния феномен. Вилите „Трайдънт“ бяха построени върху един коралов зъбер, който ги обграждаше от трите страни и имаха една-единствена алея, свързана с пътя отпред. Те бяха миниатюрни повторения на имената си¹: това бяха къщи за гости с изглед към морето и кораловите полета. Всяка от тях бе самостоятелна, макар и раздалечена от другата, а целият комплекс — отделен от съседната територия на Порт Антонио.

Даръл беше младият английски управител на вилите „Трайдънт“. Той бе завършил лондонския колеж за хотелски мениджмънт и името му предшестваше цяла поредица писма, които свидетелстваха за повече знания и опит, отколкото внушаваше видът му на двадесет и петгодишен младеж. Но Даръл си го биваше и той го знаеше; знаеха го и собствениците на „Трайдънт“. Никога не спираше да търси неочакваното — това, заедно с привичното му спокойствие правеше неговото управление първокласно.

Сега беше открил неочакваното. И то го безпокоеше.

Това бе математически невъзможно. Или, ако не невъзможно, то поне крайно невероятно. То бе просто безсмислено.

— Господин Даръл?

Той се обърна. Кафявата му ямайска секретарка, чиято кожа и черти свидетелстваха за вековния съюз между Африка и Империята, беше излязла на платформата, за да му предаде някакво съобщение.

— Да?

— Полет 16 на „Луфтханза“ от Мюнхен до Монтего има закъснение.

— Това е резервацията на Кеплер, нали?

— Да. Ще изпуснат връзката за острова.

— Трябваше да са дошли в Кингстън…

— Но не са — каза момичето, а в класа й прозвуча неодобрение като в изявлението на Даръл, макар и не толкова остро. — Явно не искат да прекарат нощта в Монтего; изпратили са радиограма от „Луфтханза“. Вие трябва да им уредите чартърен полет…

— За три часа? Да го направят немците! Закъснението е по вина на тяхната техника…

— Опитали са, но не са могли да осигурят нищо в Мобей.

— Разбира се, че не са могли… Ще накарам Ханли. Той ще се върне от Кингстън със семейство Уорфийлд до пет часа.

— А ако не се съгласи?

— Ще се съгласи. Нямаме друг изход. Надявам се, че няма да продължи така цялата седмица.

— Защо говорите така? Какво ви притеснява?

Даръл пак се обърна към парапета над кораловите зъбери. Запали цигара, като закриваше с шепа пламъчето от поривите на топлия бриз.

— Няколко неща. Не съм сигурен, че мога да ги забележа всичките. В едно съм сигурен — той погледна момичето, но очите му се взираха в спомените. — Преди малко повече от дванадесет месеца започнаха резервациите точно за тази седмица. Преди единадесет месеца свободните места свършиха. Всички вили бяха заети… точно за тази седмица.

— „Трайдънт“ е известно място. Какво толкова странно има?

— Ти не разбираш. Нито една от тези резервации не е променяна отпреди единадесет месеца.

Нито една от тях не е отменена, няма никаква промяна на датите, дори с един ден.

— Толкова по-удобно за вас. Мисля, че това би трябвало да ви хареса.

— Не разбираш ли? Това е математически парадокс — или поне противоречие. Имаме двадесет вили. Сложи ги по двама във вила, излизат четиридесет семейства — майки, бащи, лели, чичовци, братовчеди… За единадесет месеца не им се е случило нищо, което да промени плановете им. Никой от по-възрастните не е умрял — а според нашата статистика хората, които обслужваме, не са само младежи. Не са ги сполетявали сериозни нещастия, нито прости неудачи в бизнеса, нито шарки и заушки, нито сватби и погребения, нито продължителни боледувания. И все пак това не е коронация на кралицата; те идват просто, за да прекарат една седмица в Ямайка.

Момичето се разсмя.

— Вие си играете с числата, господин Даръл. Ядосан сте, защото добре подредената листа на чакащите не е влязла в работа.

— А и начина, по който пристигат всички — продължи по-бързо младият управител. — Този Кеплер, само той има проблем и как го решава? Изпраща радиограма някъде от небето над Атлантическия океан. Е, това вече е малко прекалено… Ами останалите? Никой не моли да го посрещнем с кола, никой не иска информация за транспорта до острова, никой не се тревожи за багажа си или за разстоянието. Или за каквото и да било. Те просто ще бъдат тук.

— Не и семейство Уорфийдд. Капитан Ханли отлетя до Кингстън, за да ги вземе.

— Но ние не знаем за това. Ханли е смятал, че знаем, но не е така. Всичко е било уредено по частен път от Лондон. Той е мислел, че ние сме им дали името му, но всъщност не сме. Или поне аз не съм.

— Никой друг не би… — момичето спря. — Но те всички са… от целия свят.

— Да. Разпределени са почти поравно. От Щатите, Англия, Франция, Западна Германия и… Хаити.

— Какво искате да кажете? — попита момичето, като видя угрижения израз на лицето на Даръл.

— Имам странното усещане, че всичките ни гости за тази седмица се познават. Но не искат ние да знаем за това.

Лондон, Англия

Високият светлокос американец с разкопчан тренчкот тип „Бърбъри“ напусна хотел „Савой“ от изхода към „Странд“. Той спря за миг и погледна нагоре към английското небе между сградите в двора. Това движение бе напълно нормално — да разгледа небето, за да провери атмосферните условия, излизайки на открито. Но действията на този човек се различаваха от нормалното бързо поглеждане за преценка на студа.

Той оглеждаше.

Всеки геолог, който си изкарва парите с извършване на геофизични наблюдения за правителствата, фирмите и фондациите, знае, че прогнозата за времето носи приходи; тя е свързана с прогреса или изоставането.

Въпрос на навик.

Той имаше ясни сиви очи, дълбоко хлътнали под широките вежди, по-тъмни от светлокестенявата коса, падаща на челото му с дразнещо постоянство. Цветът на лицето му издаваше, че е човек, изложен на природните условия, кожата му имаше постоянен слънчев загар, но не бе изгоряла. Бръчките в ъгълчетата и под очите му изглеждала по-скоро причинени от работата, отколкото от възрастта; те говореха, че такова лице е в постоянен конфликт с атмосферните условия. Имаше високи скули и пълни устни, а челюстта му бе отпусната небрежно; защото у него прозираше и мекушавост… която леко контрастираше със стегнатия му професионален вид.

Тя си личеше и в погледа. Не че издаваше слабост, но го правеше любопитен: имаше очи на човек, който изучава света… може би защото не го бе изучавал достатъчно в миналото.

Толкова неща… толкова неща… бе преживял този човек.

Когато приключи наблюдението, той поздрави облечения с униформа портиер с усмивка, бързо поклащайки глава в знак на отказ.

— Не искате ли такси, господин МакОлиф?

— Не, Джек, благодаря. Ще се разходя.