«Карлсон от покрива отново лети»

Астрид Линдгрен

Карлсон от покрива отново лети

КАРЛСОН ОТ ПОКРИВА ОТНОВО ЛЕТИ

Светът е тъй голям и в него има толкова много къщи. Големи и малки, хубави и грозни, стари и нови. А има и една мъничка къща за Карлсон от покрива. Той самият смята, че това е най-хубавата къщичка на земята, тъкмо като за най-добрия Карлсон в целия свят. Дребосъчето е на същото мнение.

Дребосъчето пък живее с майка си, баща си, Босе и Бетан в една съвсем обикновена къща на една най-обикновена улица в Стокхолм, а горе на покрива, точно зад комина — да, именно там — се намира малката къщичка на Карлсон със своята табелка, на която пише:

Карлсон от покрива

Най-добрият Карлсон

в целия свят

Може би ще се учудите, че някой живее на покрива, но Дребосъчето казва:

— Какво чак толкова странно има в това? Не могат ли хората да живеят където си щат?

Неговите родители също считат, че хората могат да живеят където си искат. Но отначалото не вярваха да има изобщо такъв Карлсон. Босе и Бетан също. Просто не искаха да допуснат, че там, горе, живее някакъв малък, дебел чичко, който при това има на гърба си перка и може да лети.

— Лъжеш, Дребосъче — казваха Босе и Бетан, — Карлсон не е нищо друго освен твоя измислица.

За всеки случай Дребосъчето попита Карлсон дали е измислица, но той отвърна:

— Те самите са измислица!

Майката и бащата бяха убедени, че Карлсон е някакво другарче на „ужким“, каквито си съчиняват децата, когато се чувствуват самотни.

— Горкото Дребосъче! — въздишаше майката. — Босе и Бетан са много по-големи от него. То просто няма с кого да си играе. Затова си фантазира за този Карлсон.

— Да, все пак ще трябва да му подарим кученце — замисляше се бащата. — Той отдавна си го е пожелал. След като го получи, веднага ще забрави Карлсон.

Ето как Дребосъчето се сдоби с Бимбо и стана истински собственик на куче. Това беше в деня, когато навърши осем години.

А тъкмо в този ден майката, бащата, Босе и Бетан видяха най-сетне Карлсон. Ама наистина, видяха го! Това се случи ей така:

Дребосъчето устрои празнично угощение в стаята си. Беше поканил Кристер и Гунила, с които учеше в един клас. Когато майката, бащата, Босе и Бетан чуха смеха и веселата глъчка, които се носеха от стаята на Дребосъчето, майката предложи:

— Хайде да идем да ги видим! Толкова са милички!

— Да, хайде! — съгласи се бащата.

Но какво видяха майката, бащата, Босе и Бетан, когато надзърнаха в стаята на Дребосъчето! Кой седеше край празничната трапеза, оплескан до ушите със сметана, и се тъпчеше с риск да се задави: един малък, дебел чичко, който се провикна с пълно гърло:

— Хопа-ла, трала-ла, казвам се Карлсон от покрива. Струва ми се, че досега не сте имали честта да се срещнете с мен, а?

Майката едва не припадна. А бащата ужасно се притесни.

— Да не вземете да разкажете някому за това! — нареди той. — Ще пазите пълна тайна!

— Защо? — учуди се Босе.

— Вие представяте ли си какво ще стане, ако хората научат за този Карлсон — обясни бащата. — Не се ли сещате, че ще искат да го покажат по телевизията. Има да се спъваме в телевизионни кабели и кинокамери по стълбите и през половин час ще ни се изтърсва по някой вестникарски фотограф, за да снима Карлсон и Дребосъчето. Горкото Дребосъче, ще го наричат „Момчето, открило Карлсон, който живее на покрива“… И няма да имаме ни една спокойна минута вече в живота си.

Майката, Босе и Бетан схванаха опасността и затова всички заедно се заклеха да не разказват никому за Карлсон.

Случи се така, че Дребосъчето трябваше да замине на другия ден при баба си на село и да прекара там лятото. Това много го радваше, но се тревожеше за Карлсон. На Карлсон през това време можеше да му хрумне какво ли не! Ами ако изчезне и никога вече не се върне?

— Миличък Карлсон, нали обещаваш, че ще останеш да живееш на покрива, докато се върна от село? — попита го Дребосъчето.

— Нищо не се знае — отвърна Карлсон. — Аз също заминавам при баба си! Тя е много по-бабешка от твоята и според нея, аз съм най-добрият внук в целия свят. Затова нищо не се знае … тя трябва да е полудяла, ако пусне най-добрия внук в целия свят да си върви, нали така?

— А къде живее баба ти? — попита Дребосъчето.

— В една къща — поясни Карлсон. — Да не си мислиш, че е навън и скита по цели нощи?

Дребосъчето не можа да узнае нищо повече. А на другия ден замина при баба си. Със себе си взе Бимбо. Колко хубаво беше на село! Дребосъчето играеше по цели дни и много-много не се сещаше за Карлсон. Но когато лятната ваканция свърши и той се прибра в Стокхолм, попита за своя приятел, щом прекрачи прага:

— Мамо, Карлсон мяркал ли се е насам?

Майка му поклати глава:

— Не съм го виждала. Сигурно се е преместил другаде.

— Не говори така! — сопна се Дребосъчето. — Искам Карлсон да остане да живее на покрива, той трябва да се върне.

— Нали си имаш Бимбо — опита се да го утеши майка му. Тя самата смяташе, че би било чудесно, ако се отърват от Карлсон.

Дребосъчето погали Бимбо.

— Е, да. Той ми е много добричък. Но си няма перка и не може да лети, а освен това с Карлсон се измислят много повече игри.

Дребосъчето изтича в стаята си и отвори прозореца.

— Карлсон, горе ли си? — провикна се той, колкото му глас държи. Но не получи никакъв отговор. На другия ден Дребосъчето тръгна пак на училище. Вече беше във втори клас. Всеки следобед прекарваше в своята стая и учеше уроците си. Оставяше прозореца отворен, за да чуе дали няма да забръмчи моторът на Карлсон. Ала не долавяше друго бръмчене освен от колите по улицата, а понякога от някой самолет, който прелиташе над покривите на къщите, но от Карлсон ни звук, ни вест.

— Да, май наистина се е преместил — мълвеше си тъжно Дребосъчето — и сигурно никога няма да се върне.

Вечер, когато си лягаше, той си мислеше за Карлсон и понякога си поплакваше тихичко под одеялото от мъка, че Карлсон го няма. Тъй минаваха дните — с ходене на училище, с учене на уроци и без Карлсон.

Един следобед Дребосъчето седеше в стаята си и редеше своите пощенски марки. В класьора си имаше вече много, но доста марки още чакаха да бъдат залепени. Дребосъчето се зае с тази работа и скоро я привърши. Остана само една марка — най-красивата, която той си пазеше за накрая. Беше германска марка с картинка на Червената шапчица и вълка. Ах, колко е красива, мислеше си Дребосъчето и я сложи на масата пред себе си.

В същия миг чу откъм прозореца някакво бръмчене. Бръмчене, което звучеше също като… да, наистина, също като от мотора на Карлсон! И това беше Карлсон. Той се вмъкна право през прозореца и изкрещя:

— Хопала, тралала, Дребосъче!

— Хопала, тралала, Карлсон! — извика Дребосъчето. Той скочи на крака и изпълнен от щастие, проследи как Карлсон описа няколко кръга около лампата, преди да тупне на земята, до него. Щом Карлсон изключи мотора, като завинти един малък бутон на корема си, Дребосъчето понечи да се втурне към него и да го прегърне. Но Карлсон леко го отблъсна с пухкавата си ръчичка и рече:

— Спокойствие, само спокойствие! Има ли нещо за хапване? Няколко кюфтенца или нещо подобно? А може би малко торта с каймак?

Дребосъчето поклати глава.

— Не, днес мама не е пържила кюфтета. А торта с каймак правим само когато някой има рожден ден.

Карлсон изсумтя.

— И това ми било семейство! „Само когато някой има рожден ден“ … Ами ако пристигне скъп стар приятел, когото не сте виждали от месеци насам? Редно би било в такъв случай майка ти да се поразшета.

— Да, но ние не знаехме … — започна да се оправдава Дребосъчето.