«Последното плаване на кораба-призрак»

Габриел Гарсия Маркес

Последното плаване на кораба-призрак

„Сега ще видят те кой съм аз“ — каза си момчето със своя нов, вече дебел като на мъж глас много години след като за първи път бе видяло огромния презокеански кораб без светлини и без никакви шумове, който една нощ мина покрай тяхното село като някакъв голям необитаван дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата, и продължи да плава към укрепения срещу пиратите колониален град от другата страна на залива с древно пристанище за роби и въртящ се фар, чиито зловещи светлинни криле като на вятърна мелница всеки петнадесет секунди превръщаха селото в някакво лунно селище с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини. Макар че тогава момчето нямаше дебел като на мъж глас, а имаше разрешение от майка си до късно да седи на брега и да слуша как вятърът опъва струните на своите безбройни арфи, то още помнеше съвсем ясно, като че ли сега беше пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом фарът го осветеше отстрани, и веднага щом светлината го отминеше, отново се появяваше — кораб на пресекулки, с други думи, ту се появяваше, ту изчезваше към началото на залива, опипвайки като сомнамбул шамандурите, които сочеха пътя към пристанището, докато изведнъж нещо сякаш се повреди в компасите му, — защото се понесе към подводните скали, блъсна се в тях, разби се на парчета и потъна съвсем безшумно, макар че от подобно сблъскване с рифовете трябваше да се разнесе железен грохот, а от експлозията на машините да се смрази кръвта и на най-дълбоко заспалите дракони в праисторическата селва, която започваше от последните къщи на града и свършваше чак на другия край на света. Затуй и то си помисли, че е сънувало, особено на следващия ден, когато видя сияещия аквариум на залива, разхвърляните разноцветни петна на негърските колиби по хълмищата над пристанището, платноходките на контрабандистите от двете Гвиани, които поемаха своя товар от невинни папа гали с подути от диаманти гушки. „Заспал съм, докато броях звездите — помисли си момчето, — и огромният кораб ми се е присънил.“ Толкова беше убеден в това, че не разказа никому нищо, нито пък са спомни по вече за това свое видение. И тъй — чак до следващата година, до една мартенска нощ, когато излезе в морето да търси делфини, а се натъкна на мрачния неуловим кораб-видение — също тъй залутан, изгубил вярната посока, както и предишния март, но сега момчето беше напълно убедено, че не сънува, и затова хукна да разкаже на майка си, и тя след това три не