Стефан Маларме
Лазурът
На вечния Лазур сияйната насмешка
потиска — сред цветята тъй чезнеш отмалял —
поета слаб, проклел и дарбата си тежка
в безплодната пустиня на земната Печал.
Аз бягам — но къде? — и чувствам как в душата
наднича по-досаден, по-страшен в тоя свят
от угризение… Коя ли нощ развята
да хвърля — жалка дрипа — връз присмеха злорад.
Мъгли, настъпвайте! Размятайте парцали;
с унила влажна пепел от студ и мрачина
оловните блата на есента засяли,
схлупете пак над всичко таван от тишина.
И ти — излез навън от Лета с блатна тиня,
о, Скръб, и с тия бледи тръстики и калта,
в небето затъкни отново всяка синя
огромна дупка — дело на злобните ята.
И още! Тъжните комини с всички сили
да бълват дим, да вдигат студен летящ зандан
от сажди, с ужаса си черен ослепили
и слънцето — болника безкръвен, изтерзан!
Небето — мъртво е! О, земна твърд — опора,
забрава дай за всичко — и Грях, и Идеал —
на мъченика клет, потеглил към обора
с човешкия добитък, глава на завет сврял.
Комментарии к книге «Лазурът», Стефан Малларме
Всего 0 комментариев