Стефан Маларме
Следобедът на един фавън
Еклога
Фавнът:
О, тези нимфи — нека са вечни те.
Тъй свеж,
сред здрач да розовее крилатият вървеж —
в шубрака на съня.
Нима съм влюбен в бляна?
Съмнението — мрак античен — ме обхвана,
тъй както остри клонки, сред истински гори
разтворени наяве, уви! А сам дори
представях си триумф на нереални рози.
Но помисли добре…
Не в твойте ли възторзи
кръгът от тия странни жени се извъртя!
Измамата — о, фавне! — струи от извор тя:
на най-смирената очите ледносини.
Но тази, другата, с въздишките, кажи ни,
не е ли топъл вятър, сред руното замрял?
Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял,
събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка,
но само с пръските на мойта флейта сладка
в леса от звуци росен; и само вятър плах,
родил се в двете цеви и втурнал се от тях,
преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден;
на хоризонта тих, без гънка, неизброден
един изкуствен повей — тъй чист и поривист —
е въздухът, политнал към бягащата вис.
Комментарии к книге «Следобедът на един фавън (Еклога)», Стефан Малларме
Всего 0 комментариев