Стефан Маларме
Други сонети
I1
Щом сянката ме стресне — о, жребий отреден! —
тъй както стар Сън, порив и болка за гръбнака,
че под тавани мрачни горчива смърт ме чака —
това е знак, че той е прострял крило над мен.
О, зала в блясък, който и краля хвърля в плен,
но славните гирлянди висят и гине всяка:
една измамна гордост, запалена от мрака
в очите на самотник, от вяра заслепен.
Да, знам — в далечините на тази нощ Земята
обилен блясък лее от тайна непозната
за вековете грозни, забулващи я в мрак.
Пространството ту расне, ту свива се в съмнения
и пръска в тая скука огньове жалки — знак,
че на звезда сияйна все пак изгрял е гения.
(обратно)
II2
И девствен, и тъй гъвкав, и недостъпно бял,
дали разкъсал би с крило обезумяло
днес езерото на забравата, сковало
в кристален лед копнежа към полета умрял!
Сред спомените вижда, че — някогашен крал —
и днес е величав, но всичко тук е вяло,
и не възпял по-друг простор — ще гърчи тяло
на зимата безплодна в искрящата печал.
Просторът лебеда преследва и гнети го!
Отърсва шия той от свойто бяло иго,
но не и от кошмара, перата хванал в плен.
Бял призрак, сам стои сред блясъка възвишен
и в гордата надменност застинал — сън студен, —
замръзва Лебедът — изгнаникът излишен.
(обратно)
II
(вариант)
Красивият и девствен, и гъвкав — този ден
опияненото от гняв крило ще вреже
ли в езерото от забрава, в чийто скреж е
кристалът на копнежа, останал нероден!
Един предишен лебед, от спомени гнетен,
величествен, но без надежда днес — понеже
не е възпял юга и от копнеж по-нежен
на зимата безплодна в сияещия плен.
Отърсва шия той в агонията бяла:
днес целия простор е птицата презряла,
но не и този ужас, перата оковал.
Бял призрак, въдворен сред своя бляскав заник
в съня студен на свойто презрение замрял,
бленува Лебедът — излишният изгнаник.
(обратно)
III3
Самоубийството с победен вид страни
от злато, бури, кръв пенлива, факли, слава!
О, как е смешно кръв от пурпур да изтлява
сред мойта гробница с отсъстващи стени.
Какво! Ни дрипа ли от тия светлини
не идва — полунощ е: в сянката мъглява
съкровището на главата разпилява
милувки тъмни и струящи на вълни —
и днес! — от твоята наслада! Само твоя,
която с детски жар изтръгва сред покоя
победа от това небе във вечен бяг
с лъчи, когато на възглавката — о, този
шлем на инфанта! — я полагаш, зърнал как
извайва твоя лек контур дъждът от рози.
(обратно)
IV4
Сияе ониксът на ноктите в нощта,
Тревогата държи светилник в будоара
и Фениксът съня предутринен прогаря,
но никой в урна не събира пепелта.
Сред празния салон: кънтене, пустота,
немее масата оголена и стара,
(край Стикс за сълзи е отишъл господаря
с това, което чест въздава на Смъртта).
А тук зад празния прозорец — пуст декор —
издъхва златото, като че в тоя миг са
ликорни скочили и тъпчат гола никса,
и в огледалото — забрава, сън, затвор —
тя вече мъртва е, макар че изумен ти
съзираш блясъка на звънки инструменти.
(обратно)
Информация за текста
© Кирил Кадийски, превод от френски
Stéphane Mallarmé
…, 1887
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.
Издание:
Стефан Маларме. Поезия
Второ преработено и допълнено издание
Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски
Редактор на първото издание: Стефан Гечев
Художествено оформление: Иван Димитров
Коректор: Мария Меранзова
ИК „Нов Златорог“
ISBN 954-492-034-X
Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.
Stéphane Mallarmé. Poèsies
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14863]
Последна редакция: 2010-01-07 15:15:00
Комментарии к книге «Други сонети», Стефан Малларме
Всего 0 комментариев