Стефан Маларме
Прозорците
В зловонния тамян на болницата мръсна,
висящ като завеса от скучна бяла скръб,
щом отегченото разпятие му втръсна,
умиращият трепна и му обърна гръб,
повлече се — не ще съгрее гнило тяло,
но слънцето да зърне, да долепи поне
до топлото стъкло, от светлина преляло,
стърчащи бели косми и сухи рамене.
И с трескава уста, и за лазури жадна —
тъй както в младините щастлива е могла
да гълта девствена безценна плът! — нападна
с лигавеща целувка златистите стъкла.
Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:
светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,
разбит креват… А вън и днес денят догаря
над стрехите, опрели до кървав хоризонт;
и вижда той: в река от пурпур и ухания
от лебеди по-дивни галери златни спят,
люлеят диви и съкровищни сияния
и натежава бавно от спомени сънят.
И тъй, покъртен от бездушните, от тия,
които все се валят сред щастие — о, те
засищат свойта сласт и в свойта мръсотия
кърмачката въвличат, с невинното дете! —
побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:
Комментарии к книге «Прозорците», Стефан Малларме
Всего 0 комментариев