«Euthanasia»

Стоян Михайловски

Euthanasia

I

— Хей, кой хлопа на вратите

късно тъй, часът по три?…

— Верен друг, на гости иде…

— Нощен гост не ща, върви…

— Отворете ми! Вий бяхте

мой поклонник по-преди;

неведнъж ме призовахте

в помощ… — Кой си, кой си ти?

Името си що не казваш?

— Името си аз не знам…

— Нещо търсиш ли, ил’ бягаш?

— Нещо нося да ви дам…

— Името си?! — Отворете,

моля ви се, тез врати

и ме братски приемете…

— Няма братство тук, иди!…

— Не бъдете толкоз люти,

толкоз строги, толкоз зли,

о, благосъзданни люди,

богоприлични души!

— Божество ли си, човек ли,

дух нечист, ил’ гений благ?

Кой те праща? Откъде си?

Ден ли носиш или мрак?…

— Аз съм Съдбата световна,

вековечната Съдба —

силата първоверховна

и духът на вси неща!…

— Бягай, гостенко могъща,

не прескачай този праг!

Няма жив чловек в таз къща —

тук седи чловешки зрак!

Бягай! Аз довърших вече

всички земни трудове!

Воля няма вече в мене!

Свърших; бе то — щото бе!…

Мойта песен се изпе!…

Пътят ми пред мен се губи

като от мъгла закрит;

всичко вътре в мен се счупи,

аз съм орган вехт, изтрит!…

Рано-рано аз прибързах

вси неща да разбера —

с омерзение се дръпнах

от световната сцена —

и душата си привързах

о желязна канара!…

Бягай, мрачна Съдбо, тичай

ратоборците крепи,

но при мен се веч не спирай…

(обратно)

II

— Славата съм, отвори!

Многажди ме ти повика,

юноша когато бе —

ето, додох най-подире,

ей, простирам ти ръце…

Подир тебе всекидневно

кат’ робиня ще вървя —

със сияние надзвездно

ликът ти ще озаря…

Ще поставя твойто име

върху всичките уста

и животът ти ще мине

в постоянни тържества!

Вред с венци ще те посрещат

и — обожествен герой —

в твоя чест ще се уреждат

празнувания безброй!

Всеки ден и час Печата

ще гърми с делата ти —

и тълпата ще се впряга

да влече колата ти…

— Бягай, Славо смехотворна,

другаде носи венци,

бягай, блуднице позорна,

другаде герой търси!

От тълпата бясна, сляпа

не приемам аз тамян —

не, не ща да ме оцапа

с почести дивата сган!

Паметник не ща — не искам

да се увековеча,

нужда никаква не виждам

жив да бъда — кат’ умра!

Бъдещето поколенье

нищо нек’ не знай за мен —

нек’ умре светът за мене

на последния ми ден…

(обратно)

III

— Младостта съм, отвори ми,

любовта съм, отвори!…

Поднови си кръв и сили,

в миналото се върни —

в светли, весели години,

битие ново прегърни —

като феникс старобитний

из праха си възкръсни!…

Дух и плът ти нося нови,

непокътнато сърце —

от страданья и неволи

ненабърчано лице!…

О, излез от тази самост

и опитай жребий нов —

усладителната младост

и сладчайшата любов!

В жилите ти ще разпаля

огневе неизгасими —

разумът ти ще избавя

от мечти неизпълними,

в ликуванья безпреривни

дните си ще преминуваш

и на бял свят ще светуваш

само за да господствуваш!…

Има-щеш каквото искаш,

всички земни добрини,

всички доброчестини,

винаги ще се насищаш —

никога сит без да си…

Твойто рицарско величье

вси сърца ще подчини;

всичко в теб ще се плени;

твоят поглед, твойто лице

ще омайват вси очи…

Тебе за да се понрави,

ти да й простреш ръка —

всяка жена ще остави

всичко мило на света…

— Бягай, мрачно привиденье,

бягайте, химери зли,

бягай, тягостно прошедше,

дим от луди младини!…

Прелести, каквито има

в босфорските дворове,

роскош — колкото покрива

италианското небе,

Ада колкото обема

похотливост, съблазненья,

колкото са и в Едема

веселби и наслажденья —

дай ми ги, и пак не ща ги —

не! Не ща ги! Не, сто пъти!

В мойто сърце веч отдавна,