«Нарапоя»

Алън Нелсън

Нарапоя

— Докторе, даже не знам как точно да ви го обясня — започна младежът. Приглади черните си коси, блестящи като чисто нова грамофонна плоча, и запремига по юношески със сините си очи. — Изглежда е нещо противоположно на манията за преследване.

Доктор Менли Ушилсън беше ниско набито човече, възпитало в себе си един върховен принцип: винаги да скрива изненадата си.

— Противоположно на манията за преследване ли? — повтори той и дори си позволи повдигане на вежда. — Какво точно имате предвид, господин Прашлоу?

— В общи линии… постоянно си мисля, че преследвам някого.

Прашлоу се бе изтегнал удобно в креслото,положил ръце на колене — признак за здраве и безгрижие. Доктор Ушилсън се размърда неспокойно.

— Тоест искате да кажете, че си мислите… че някой ви преследва, прав ли съм?

— Не. Изобщо не. Искам да кажа, че когато вървя по улицата, у мен внезапно се появява чувството, че някой върви отпред. Някой, когото аз преследвам. По чиито следи вървя. Понякога дори хуквам да го гоня. Е, разбира се, не настигам никого. Неудобно е. Дяволски неудобно е, докторе. Пък и не обичам да тичам.

Доктор Ушилсън започна да върти химикалката си.

— Разбрах. Нещо друго?

— А, да… Постоянно имам усещането, че хората… такова… не, много е глупаво…

— Не се притеснявайте — промърмори докторът. — Чувствайте се съвсем свободно, с мен можете да споделите всичко.

— Ами… През цялото време имам усещането, че хората искат да ми сторят някакво добро. Че правят всичко възможно да бъдат благосклонни и доброжелателни към мен. Не знам точно кои са те и защо искат да ми направят нещо добро, но… но това звучи неправдоподобно, нали?

Беше уморителен и труден ден за доктор Ушилсън. Не беше в състояние да разпитва пациента си за другите симптоми. Останалите часове прекара в изучаване на биографията на Прашлоу.