«Врагове»

Йордан Йовков

Врагове

Случи се тъй, че когато Христо Месечката влезе в Антимовския хан, тям нямаше никой и той, вместо да седне, изправи се при вратата и започна да си прави цигара. Сарандовица, младата, както си пишеше в тефтеря, погледна го набързо, позасмя се и каза:

— Добре дошел, дядо Христо! Какво ново?

— Новото е, че турският султан се потурчил. Всичко е наред, само на кьосето мустаци няма да му поникнат и на келявия коса.

Сарандовица обърна цялото си лице към него, погледна го с черните си очи и се засмя:

— Ех и ти, дядо Христо. Друго кажи, друго. Та барем ходиш по селата, всичко знаеш.

— И друго да ти кажа тогаз: вчера сърненци и бистричани щяха да се избият. Голям бой беше. Карат се за мера, ама тази кавга е по-стара и от мене, и от баща ми. Тъкмо минавах оттам, та ги гледах. Като тръгнали ония плугове и от едното село, и от другото, като артилерия. И на коне препускаха някои напред, също като на война, а отзад идеха пешаците и гълчаха, като че беше турска сватба. Спрях коня, па ги гледам. Като стигнаха до синура…

— Ама защо се карат?

— За земя, за едно парче нива. И да речеш, че е голямо, а то таквоз малко парче, че ако някое магаре се отъркаля в него, опашката му ще остане отвън. Ама човешки инат нали е — нито едните го дават, нито другите, и едните искат да го орат, и другите затуй изкарали и плуговете. Та ще ти кажа, спрях се и ги гледам. Като додоха до синура, излязоха по няколко напред и се запънаха едни срещу други като петли — карат се. Че като извикаха отзад едните ху-у и другите ху-у, че като се счепкаха — карма-карашик станаха. Играят ония ми ти сопи, ти казвам, като че брулят круши.

— Боже господи! Че те трябва да са се избили!

— Не, нищо не им е. Защото ако от сто души половината са луди, другата половина са мъдри. Влязоха помежду им и ги разтърваха. Ама все пак счупени глави и ръце има. Сега ще се съдят.

— Ще пълнят джобовете на адвокатите.