«Чудният»

Йордан Йовков

Чудният

Между войниците от заставата, всички млади момчета, стегнати, напети, истински хубавци в своите кафяви униформи, някак странно се мяркаха, подобно на врани, попаднали сред чуждо ято, тежките и тромави фигури на няколкото наши опълченци. А те не бяха и същински опълченци, а стари, никога неслужили хора, недъгави, несръчни, тъй че повече ни бъркаха в работата, отколкото да ни бъдат полезни в нещо. Дори двама от тях, Попето и Живко, не бяха напълно с ума си, малко побъркани, „половин човеци“, както говореха войниците.

Някога Попето наистина беше полудявал, стоял в един манастир, дето се поправил и отдето беше му останало изкуството на черковен псалт, изкуство, което той владееше много добре, и благодарение на това нашата застава често пъти заприличваше на същинска черква. Живко пък — неговата биография беше тъмна, никой нищо не знаеше за миналото му, нито пък той можеше да разкаже нещо за себе си. Той беше около четиридесетгодишен човек, слаб, висок, с ясни, сини очи и тънки руси мустаци, които окръжаваха малко набъбналите му червени устни и след туй падаха надолу. Винаги, и в топло, и в студено време, той ходеше облечен с едно дълго палто, незакопчано, овехтяло, и тъй като беше тънкокрак и ходеше малко разкрачен, приличаше на птица, с отпуснати отстрани криле.

Попето имаше горе-долу понятие за онова, което ставаше около него, чувствуваше ужаса на войната, страхуваше се от бъдещето и тоя страх винаги светеше в сълзливата влага на очите му, плахи и разширени. Той беше и по-як, можеше да служи за нещо и дори понякога го изпращахме в патрул нощно време.