«Облог»

Като млада девойка, усмихната на неизчезналите още сънища, събуждаше се широката, безкрайна степ. И ясното небе, цяла нощ приведено ниско над нея, при първите ревниви погледи на зората издигна се изведнъж високо, побледня и се освети. Тук-таме, като тъжните усмивки на мъчителна раздяла, угасваха последните му звезди. Изток пламна. Цялото небе на тая страна се обля със златожълта светлина, ведра и чиста. И съвсем ниско върху тоя пламтящ, ярък фон рязко се очерта тъмният хоризонт — безкрайна черна линия. И най-малката грапавина не разваляше чудната й чистота и правилност. Само на една страна, дето в утринния здрач се криеше се криеше пейзажът на селце, върху горящото небе изпъкваха горящите силуети на две вятърни мелници. Лениво и бавно те махаха широките си тъмни крила, сякаш грамадни ръце, които се издигаха и падаха в глуха задушевна молба. Уморени печално в своята вечна самота, тия тъжни мелници молеха сякаш за почивка и пощада…