«Първата любов»

Йото Йотов

Първата любов

Може би…

Беше някъде около обяд, но наоколо все още нищо не се виждаше. Голяма част от деня бе преминала под знака на стелещите се навсякъде гъсти мъгли. Имаше моменти, в които младият мъж се чудеше, дали същото изпитват и мъртвите. Дали това не бе някаква част, или най-малкото, отражение на Света на сенките? Какво ли изпитваха отпътувалите за там души, ако бъдат принудени да прекарат вечността на подобно място? Беше без значение, че бе израснал сред тези гори. Имаше моменти, в които просто му се струваше, че никога няма да стигне до някое място, което да му е познато. Навсякъде около него се простираше бялата лепкава мъгла, проникваше в дрехите му и продължаваше натам, сякаш за нея плътта нямаше никакво значение. Всъщност вероятно това бе точно така. Под него конят му, въпреки че беше от нарочно селектирана порода и бе обучен за военни кампании, и битки, беше свел примирено глава и вяло пристъпяше между изникващите, сякаш от нищото, черни силуети на дърветата. Те се появяваха, само за да изчезнат след миг отново в небитието. Това животно беше с него през толкова изпитания и бе един от малкото, все още живи негови другари.

— Спокойно, приятелю! — наведе се напред и потупа успокоително животното — Скоро ще стигнем и ще се отървем от тази проклетия. Дяволите да ме вземат! А само като се сетя, че някога обожавах подобни приумици на времето.

Замисли се за своето детство и за това, което все още му липсваше. Години бяха изминали от онези дни, когато бе само едно невинно хлапе и тези гори бяха неговия свят. Това беше и мястото, на което бе изградил своите първи морални ценности и приятелства, макар и със съществата на леса. Да! Тук беше оставил и своята първа любов. Всъщност единствената си любов. Парещото го чувство, все още бе тук и не спираше да го изгаря. Вече не беше онази неясна тръпка и копнеж, които се бяха зародили във все още недораслото хлапе. Не, сега бе обич, каквато може да изпитва само един мъж към една жена, но не към която и да е жена, а към жената с главно „ж“ — нея единствената. Всичко беше започнало просто като игра с по-малкото и грозновато момиченце, но някак от само себе си всичко се бе променило. Може би това беше и причината, за да се завърне след толкова време пак тук.

Селото се състоеше от малки дървени колиби, повечето почти плътно допрени една до друга. Прозорци липсваха и единствените отвори служеха както за врати, така и за прозорци. Предимството бе, че през зимата жилищата бяха сравнително лесни за отопление, като най-често и животите спяха вътре със семействата. Изобщо всичко в съзнанието на селянина беше изградено на принципа на това, какви ползи биха могли да се извлекат.

Всяка къща принадлежеше на едно семейство и се предаваше през поколенията. Случваше се някоя фамилия да замине някъде другаде. Това бе много рядко срещано явление и не бе особено разбираемо, тъй като за местните селото и близките обработваеми земи бяха съществена част от света. За тях беше неразбираемо как хората могат да живеят някъде другаде, но всеки има право да греши. Селяните ги оставяха да търсят какъвто и да било живот извън техния малък свят. Един ден, когато се убедяха, че няма да го открият, те щяха да се върнат, факта, че никой досега не се бе върнал, явно изобщо не си заслужаваше да се обсъжда и човек да си губи времето да разсъждава върху него. Изобщо, като цяло животът беше прост: работа на нивите, грижа за добитъка и приятни вечери прекарани в голямата централна къща — единствената изградена от камъни и кирпич — където заседаваше и Съвета на старейшините. Съвет, състоящ се от тримата най-възрастни мъже — обикновени изкуфели и негодни за нищо старчета, които, неясно защо и как, се бяха изхитрили и успели да пропуснат да натрупат прословутата мъдрост на дълголетието.

Веднъж месечно се организираше лов и това си бе своеобразен празник. Ако запиташ някого, то хората от селото не се страхуваха от гората, но просто там нямаше, кой знае какво, интересно и не беше необходимо да навлизат в нея. Ловът обаче е друго нещо. Ловците не навлизат сами в дебрите на леса. Не че се страхуват, разбира се. Те се събираха на внушителна група и сподиряни от тичащите около тях деца, и обожаващите техния героизъм жени, тръгваха на лов. Въпреки това те избягваха да навлизат навътре сред тези безсмислени дървета, а дебнеха в покрайнините и ако имаха късмет се завръщаха до вечерта с елен или някоя сърна. Ако сполуката не ги споходеше, те отново се връщаха преди мрак и геройски отиваха да се почерпят.

Ловът бе голямо събитие и децата се радваха, и често мечтаеха как самите те ще ходят един ден. През останалото време играеха в ограденото пространство около селото, или в тесните пространства между домовете. Още доста рано за Магот ловът бе престанал да бъде интересен. Майка му беше починала при раждането му и той бе отгледан от своя баща. Въпреки това той живееше нормален живот, и макар понякога да чувстваше някаква празнина в себе си, бе едно доста щастливо хлапе.

Никога нямаше да забрави онзи лов, когато мъжете се прибраха, но определено бяха умълчани и избягваха да вдигнат погледи от земята. Бяха нападнали глиган и тази им проява на храброст беше коствала крака на един от тях, след като лечителя не бе успял да го спаси. По-страшното бе, че беше струвала и живота на неговия баща. С дни не можеше да повярва, че никога няма да чуе отново неговия глас, и че няма повече да го види да влиза усмихнат у дома. В него се появи нова празнина и сега вече знаеше, какво му бе липсвало до сега. Знаеше и какво няма да има никога отново.

Животът му не бе чак толкова лош. Беше още твърде малък, за да може да върши някаква сериозна работа, така че прекарваше времето си в игри с връстниците си. Всеки ден бе на гости на различно семейство и хорската добрина му позволяваше да води що-годе нормален живот. Хранеха то, а мъжете отделяха време да му покажат по нещо, така че растеше не по-различен от своите другари. Въпреки това се чувстваше различен. Знаеше, че няма, кой знае какво, което да го свързва със селото и с хората в него. Наистина, те бяха добри към него, но винаги щеше да им бъде чужд. Никога нямаше да го оставят в нужда, докато расте, но и никога нямаше да заместят семейството му.

Пределите на селото не го задоволяваха и щом малко поотрасна започна да се скита из околностите сам. Другите деца на неговата възраст се страхуваха да напуснат сигурността на оградата и защитата на къщите. Не и той. Беше достатъчно умен, за да се досеща, че ако знаеха за неговите скромни експедиции, възрастните отдавна щяха да са му забранили да излиза извън селото, фактът, че няма семейство, му помагаше да скита необезпокояван наоколо. Стига да се прибираше навреме за вечеря, никой нямаше да се притесни за него. Вероятно всеки предполагаше, че в този момент някой друг се занимава с него.

Щом навлезеше сред дърветата и се скриеше от хорските очи, изчезваше всякаква следа от притеснение и неувереността му се стопяваше. Сега тук бе неговия дом, и тук той се чувстваше сигурен. Нямаше го съжалението, което срещаше в чуждите погледи. Нямаше и нужда да обяснява как се чувства. Вековните гори бяха мястото, където можеше да бъде сам със себе си. Тук необезпокояван би могъл да се държи естествено, без да е необходимо да се притеснява за чуждото мнение. Имаше осезаема нужда да се отдалечава все повече и да бъде на места, където никой от неговото селище никога не бе посещавал. Не се страхуваше от дивите зверове, тъй като в него, неясно от какво породено, живееше убеждението, че самият лес ще го пази. Понякога се улавяше, че мисли за себе си като за дете на горите и се надяваше, че щом той така го чувства, то и те го приемаха за такова. Обичаше да тича сред безбрежните стволове на дърветата и да скача във водите на тихите горски потоци. Все пак бе все още дете. Израстваше висок и жилав, но до истинското му възмъжаване щеше да мине доста време, пък дори и да бе изпреварил в много отношения връстниците си.

Беше топъл следобед и Магот бе приседнал под любимото си дърво. То беше вековен дъб и короната му се разпростираше, високо към небесата, сякаш, за да закриля младото момче. Чувстваше се сигурен, когато бе опрял гръб на могъщия ствол. Дебелата кора беше напукана, но никога не бе го наранила. Умората надделя и детето се унесе, излегнало се сред стърчащите от земята корени. За страничен наблюдател би било доста трудно да го забележи сред огромните коренища, но когато се пробуди, той разбра, че все пак е бил открит.