Мария Илиева
Скитникът цитираше Вапцаров!
Петък вечер е.
Делникът прихърква…
Невиждащи очи подпрени
в автобусно ежедневие.
Тръгващо по разписание…
В което аз съм част.
И просто пътник.
Както сме и всичките във времето.
Свободно място…
На него, до прозореца седи
един подпийнал скитник.
Странно!
— очилата са със златни рамки.
Повдигна лапата нагоре
(ръкавът беше скъсан):
— „Наздраве, българи!“
И аз се спрях.
Гласът му беше грапав
Но после кротнах се до него.
Присмех…
Автобусът беше пълен с пътници,
еднакви, като вестници.
Просъкаха очите…
Шепот тих… Излязоха езици.
Като плъхове от дупки
замърдаха очите…
Прилични господа и домакини
се взираха във него…
А той погледна през стъклото,
за нещо кимна,
и после ги разгледа като стадо.
Усмихна се и викна,
(оттекна до тавана):
— Кой от вас ще каже, мили…
Кой е писал:
„Човекът е човек тогава,
Комментарии к книге «Скитникът цитираше Вапцаров!», Мария Илиева
Всего 0 комментариев