«Балканските Ромео и Юлия»

Иван Вазов

Балканските Ромео и Юлия

— Кога ще се пристигне най-после? — попита той.

— Като сме тръгнали — ще пристигнем — отговори тя.

— Тъй, тръгнали сме, като луди, посред зима, да ходим на гости…

— Ти знаеш, че не отиваме на гости, а за работа.

— Макар… Ти се прозяваш?

— Дрямка ме пак налегна, но това друскане оставя ли да спиш? И ти се прозяваш?

— Отиваме да сбираме ума на двама стари, и двамата упорити като арнаути… Приятна работа.

— Кажи по-добре: отиваме да направим честити двама млади.

— Имаш право… но се неприятно. Аз се питам с какви убеждения ще можем да прикротим една многогодишна умраза… Аз съм адвокат и с устата си кръвник мога да сваля от въжето, но пред сегашната мисия губя кураж.

— А аз го не губя.

— Да те видим…

Тоя полусънен, пресечен с чести прозявки разговор, ставаше в купето на втория клас между софийския адвокат Брезов и жена му Софка. Влакът фучеше из нощния мрак и сливаше шума си с бесния вой на веявицата. Ламбата от потона осветляваше отвесно с блед светлик лицата на двамата съпрузи, като оставяше сенки под очите им и под носовете им, и под прошарените големи мустаци на адвоката.

Брезов, човек петдесетгодишен, с уморена, добряшка физиономия, в бръчките на която се четяха грижите на един живот нетекъл по масло, се мъчеше да заспи на канапето, опирайки глава в ъгъла, с крака прострени, цял тръскан и разклащан от друскавото движение на вагона.

Съпругата му, жена жива, речовита, между две възрасти, с лице дебелко, закръглено, с остатки от прежна хубост, в което блещяха две хитри очи — когато ги отваряше, се опитваше тоже да заспи на срещното канапе, седешком, свита в шала си, но също безуспешно.

Те бяха само двамата в купето.