Иван Вазов
Майски симфонии
I
Погледайте, настала е
пролет на земята,
майска птичка запяла е
чудно из листата.
Гората се пробудила,
полето се смее,
зората се зачудила:
сe хубости грее.
Из въздуха възнесена
чучулига цвърка…
Ставай, душо, из плесена,
плесни крила, фъркай!…
Литнах, фръкнах в ефирите —
след мен мъгли темни…
Как? И тук ли ме дирите,
о ядове земни?
II
Не ще плача по модата
зарад мойта младост,
не ща черня природата
в светлата u радост;
не ща като поетите
в пролетта да стена…
О небеса, що светите,
о горо зелена,
о потоци разгалени,
о вий, пойни птички,
о триндафили алени —
младейте се всички!
Разцъфтете се, младости,
души без окови,
вий, надежди, вий, радости,
вий, блянове нови —
ах, отдавна изчезнахте
из гърди ми клети! —
Вий, горести, там влезнахте,
ех — и вий цъфтете!
III
Из улиците димните
излязох на полето,
да чуя ази химните,
що пълнеха небето.
Ластвичките и званките
звучаха в упоенье,
на ангелите сянките
минуваха над мене.
Но глас екнa нечаени
на господа във храма:
вий, гнили, зли, отчаени,
за вас тук място няма!
IV
Звучете, пойни пиленца,
шумете, гори млади,
играйте, пъстри шиленца,
по тучните ливади.
Вам силний бог на правдата
живот и хубост даде;
куршумът, ножът, брадвата
човекът пък създаде.
Но вашите обятия
не глождат страховете…
Честити! Без проклятия
живеете и мрете.
V
Желал бих да съм зрънчице,
заровено в земята,
над мене топло слънчице
да пада през листата,
да бъда там разбудено
и в цвете да изникна,
и весело, зачудено
главичката да вдигна:
за първи път природата
прекрасна да здравиша
и радостно в свободата
да цъфна, да мириша.
VI
Омръзна ми веч врявата
и грижите несносни,
отидох във дъбравата,
при цветенцата росни.
— Я вижте ми качулката,
кат кръв е тя цървена —
казaa камбула-булката —
в моравата зелена.
— Цъфнaх и аз — лайкучката
продума; а синчецът:
— И аз развих си бучката,
разперих си венецът.
— И аз — извика ружката —
съм весела и нова!
— Аз — клuкна теменужката —
за китка съм готова!
И радват се под ясното
небе и си бърборат
за слънцето прекрасното,
лазурът и просторът,
за бляскът на зорницата,
за шаровете пресни,
за мая, за росицата,
за славеите песни.
Поклатих аз главата си —
туй племе празношумно
пожалих го в душата си —
и казах остроумно:
— О, беднички създания
на две-три лучи ясни,
вий нямате съзнание
доколко сте нещастни!
Вий ден цъфтите в драките
и мрете непознати:
защо ви са тез накити
и шароне богати?
Вий зло на ум не туряте
и радвате се, бедни!
А жегите? А бурите?
А стъпките зловредни?
На всичко вий игралки сте.
Проклинайте съдбата:
кат мен и вие жалки сте
творенья на земята!
Отде ме чуха птичките
в клоновете зелени,
разцвъркаха се всичките,
Комментарии к книге «Майски симфонии», Иван Вазов
Всего 0 комментариев