«Поет»

Иван Вазов

Поет

I. Гете

Да, има йощ поезия в света

и има извори за вдъхновенье:

не е убило всяка висота

на наший век жестокото съмненье.

Вий казвате ми: всичко овехтя:

природата сѐ тъй цъфти, умира;

сѐ туй небе, звезди, гори, цветя —

еднакви, същи от създанье мира.

Какво веч може да покърти нас?

Какви по-други чувства и вълненье?

Казало се е всичко до тоз час

и всичко ново сѐ е повторенье.

Тоз славей сѐ едната песен пей,

туй слънце — вечно валчесто — досажда,

сѐ тоз човек, кой глупо мре, живей,

сѐ тез сълзи и смях, и глад, и жажда!

Да, всичко в тоя свят бледней, вехтей:

картини, шарове, напеви, мисли.

Поетът нищо ново веч не пей

и господ нищо ново не измисли!

— О, не! Не е изчерпано докрай

ни тайните на таз природа свята,

ни тоз живот — ужасен пъкъл, рай,

ни глъбините всички на душата:

цял свят, от таз вселена по-широк,

се крие йоще тайнствен във гърди ни:

ний ровим го — той става по-дълбок,

ний светнем му — по-тъмен ни се чини…

И дор умът не може да открий

на битието тайните закони,

и погледът се мъчи да пробий

завесата на други небосклони,

дор естеството има свой язик

и на душата да говори може,

и всяка песен, звук и стон, и вик

вълнува нас и мъчи, и тревожи;

дор има тук любов и красота,

и сълзи, нивга що се не изливат,

и мъки без названье на света,

и гърди, тайно що горят, изстиват;

дор нашта мисъл тича надалеч

и няма бряг на нашето мечтанье,

поети може и да няма веч —

поезията вечно ще остане.

(обратно)

II. Виктор Хюго

Небето

Аз нямам ни предел, ни бряг, ни край,

и името ми хаос казват,

мечти крилати мене не изгазват

и дъното ми господ само знай.

Мильони светове се гонят в мене,

кат духнат прах, като развеян сняг;

Алдебаран е искра, Арктур — зрак,

изгубен, мътен, като сновиденье.

Аз вечността в пределите си смящам

и никой глас не буди синий ми ефир,

и вечен мир е в моя тайнствен шир,

и бурите си другаде ги пращам.

Как ти си нищо, о земя, пред мен! —

по-ситна от най-ситния ми пясък —

как жалка си със твоя шум и врясък,

със твойта зима, лято, нощ и ден!

Кой тласна те за смях в простора ясни

и рече: „Бръмкай в общия покой!“

И пусна в теб беди невидим рой,

неволи, болки, бедствия ужасни?

Ти нямаш смисъл тука на света,

твой дял са страстите, войните, морът,

грехът, нищожеството и позорът

и мракът и смъртта!…

Земята

                И любовта!

(обратно)

III. Байрон

Навръх планината замислен стоях.

Над мене бе господ — полята под мене,

полята със техния пушек и прах,

човеците с свойте борби и шуменье.

И знаях, че нейде там долу безброй

герои бръмчаха и правеха бой,

души развратени, до тинята слезли,

и съвести кални, на продан излезли…

Аз знаях, че много нещастни гърди

изгниваха тайно от яд и вражди,

че глухата завист, че страшното мщенье

приготвяха свойте стрели и за мене.

Прощавам ви! — рекох към оня прах, дим,

що крийше врази ми в полето дълбоко, —

прощавам ви, братя, дордето стоим —

вий толкова ниско, аз толкоз високо!

(обратно)

IV. Шилер

Кога поетът всичко изгребе

        из тайните на свойто сърце страдно

и геният мъртвей под челото му блядно,

        той проси мощ от синьото небе.

        Кога поетът храбро загребе

        на битието в бурите сърдити

и члунът му се бий с нощта и канарите,

        той фърля взор към синьото небе.

        Кога земята всичко погребе

        за него: слава, радост, упованье,

и място тука веч за него не остане:

        той дири кът във синьото небе.

(обратно)

V. Алфред де Мюсе

Сърце, сърце, кипяща бездна

от страсти, бунтове и плам,

демо̀н, защо в гърди ни влезна?

Защо отне покоя нам?

Защо бълнуваш непрестанно?

Защо се свиваш и дробиш?

Ту мъртво си, ту стенеш странно,

ту леденееш, ту гориш.

На всеки миг, на всяка стъпка