«Бенковски»

Иван Вазов

Бенковски

Планината пуста. Дивота и сън е.

Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;

в пустинята влада някой гробен дух.

Небосводът гледа уплашен и глух.

Лесовете черни, накрай кръгозорът

мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът

орел един плува, бавно се върти

над някоя мърша, що му дъх прати;

по скалите зеят страшни пукнатини;

затулени с храсти — легла на гадини;

сипеи безродни, плешиви бърда,

стръмнини без дръвье, реки без вода

душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинята там;

героят, юнакът с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото,

човекът, що даде фаталния знак

и цял народ смело тикна с своя крак

желязната вволя, железните сили,

могъщото слово, що слабий окрили,

гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова…

Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и пршни,