«Хамалинът»

Иван Вазов

Хамалинът

През един хубав и безоблачен юлски ден, когато откъм Витоша, съблечена съвсем от зимните си преспи, един тих, прохладен ветрец люшкаше зелените шатри на акациите край алеите, що водят за софийската гара, аз се разхождах под сенките на една от тия алеи с г-на С., бивши висок чиновник в едно министерство. Ние отивахме да посрещаме някого на гарата и бяхме предпочели да идем дотам пешком, вместо да се възползуваме от трамвая.

Когато стигнахме до онова място, дето пътят ни възвива на запад, за да заобиколи градината при гарата, другарят ми ме помоли да прекосим направо и минем край митницата, за да попита нещо там.

В съседството на митницата беше голямо движение. Низове кола постоянно се точеха из прашния, нешосиран път, едни, отнасяйки из склада за града стоки, а други, отивайки да се натоварят.

При самия склад потни и прегънати одве хамали, българи и цигани, нещастни бедняци, за които не съществуваше ни хубав ден, ни прохлада, ни зелени акации и сенки, ни свободно време за разходка и почивка, пренасяха на гърба си товари в колата.