«Искров и Райна»

Иван Вазов

Искров и Райна

На 188… през юни Дончо Искров, яхнал на мършав кираджийски кон, приближи до един от разсипаните през Руско-турската война градове на Тракия.

Тоя момък, около двайсет и пет годишен, със среден ръст, но здраво сложен, с приятно и живо лице, с черни очи, дето блещеше младежкият огън на вдъхновена душа, нетърпелива да се фърли във вихъра на живота, се завръщаше от учение по Европа подир многогодишна раздяла от бащиното си огнище.

Дончо спря коня, свали шапка и благоговейно гледа няколко време ниските плетища и зидове по края, наведените покриви с почернели керамиди, овошките, които се зеленееха над тях.

Очите му се бяха налели.

Той бутна коня и тръгна, като не сваляше очи от града.

— Чудно — каза си той, — аз слушах, че съвсем изгоряло, а градът се види почти цял. Преувеличено е, види се…