Иван Вазов
Сиромахкиня
(Балада)
Йоще зима не минува!
Силен вятър вее с бяс,
Малки Сечко зле върлува,
камък пука се от мраз.
В улиците запустели,
лежат снегове дебели,
всичко нямо и се крий,
само вълк понявга вий.
Там край село, без ограда
малка къща се крепи,
всред отколешна грамада
всичко около й спи.
Вътре майка е клетница
и две мънички дечица,
бледни, голи, в тъмен кът,
тръпнат, охкат и мълчът!
Три напрашени полици,
ледни зидове кат мраз,
две-три спукани паници,
вехтък един коностас;
една хурка без къделя,
една скъсана постеля,
де стояха плачешком —
ето скудният им дом!
Във огнище не блещука
нито искрица огън;
веч отколя, зла прилука,
изгоря и сетний пън!
А фъртуна мразовита
вей из стряхата пробита
и горките две деца
бърчат бледи си челца…
Студ и кърви!… Дяца мръзнат,
ту във майка си се взрат,
ту в огнището и зъзнат,
ту от треската горят;
от три дена не са ели,
жив човек не са видели,
късче хляб да им даде,
а пък сняг се не яде.
Хори милостиви веч не дават,
че се не боят от грях
ил че се и те лишават
и са в нужда като тях.
А пък зимата е тежка
за неволята човешка,
деца будни като в сън
викат: „Мамо! Хляб! Огън!“
Няма помощ, ни надежда,
плаче майчино сърце
и горчиво тя поглежда
как простират й ръце!
„Тежък грях ли съм поела,
майка ли ме е проклела,
та ми, боже, ти прати
тия мъки, теготи?!
Мъж ми Петър ме забрави,
не се чува по светът,
с тия дяца ме остави
на ръце ми да измрът!
Що да чиня, що да сторя?
С какво да ги приговоря?
Как да ги нахраня аз,
да ги стопля в тоя мраз?
Ох, да прося с блага вера
милост в людските сърца,
може би аз да намера
хляб за моите деца,
може йоще да са живи
хора харни, милостиви:
без тях господ грешни нас
не би държал нито час!“
Става клета сиротица,
пред икона постоя.
— Трайте, милички дечица! —
и изскокна из врата.
А веявицата снежна
вън на пътя я присрещна
и на бузи й смрази
нейни жалостни сълзи.
Вледенена тя се лута
и измъчена от глад,
една нова вратня бута,
влиза у един богат…
На сърце й премалява:
първи път за хляб решава
тя ръка да си простре —
струва й се, че ще мре!
— К’ва е тая просякиня? —
стопан вика с гневен глас
— Аз съм клета сиромахкиня
и за помощ моля вас!
— Бре! Какво ми тая дрънка?
Изпъдете я навънка!
Триста просяка на ден
идат дрипави при мен.
Полумъртва тя се връща,
дома стига с голям труд.
И заваря в свойта къща
гладни дяца, плач и студ.
В скръб полита кат несвясна
и студено й тело
пада в голото легло.
Скоро нейний дух утихва.
Тя поглежда в коностас
и във него се усмихва
матер божия тогаз…
Чудо!… Ликът оживява,
гледа, мърда, приближава.
Но веднага с трясък, с звън
изгърмя каляска вън.
Слуша: хлопват се вратата!
Тя се вярува едвам…
— Боже мой! — викна клетата —
Петър нейн влиза сам!
Хубав, пременен, учуден…
— Как! Такъв живот ли труден
ти прекарваш — вика той. —
О, страдалний ангел мой!
И прегръщат се и двама
с тайни сълзи и без глас:
— Татко ви дойде си, мама,
господ се смили за вас!
Няма веке да търпите
студ и гладни да стоите!
И децата с вид благат
фърлят се на бащин врат.
— Кочияш! — извика Петър, —
впрягай коне бързишком
и да бягаме кат ветър
къмто моя хубав дом!
Бърже сядат в колесница,
тя и Петър, и дечица
и по снежний гладък път
коне вихрено търчът.
Комментарии к книге «Сиромахкиня ((Балада))», Иван Вазов
Всего 0 комментариев