Иван Вазов
Борът
Там, дето се види Балканът високи
край дола тракийски, на южна страна,
да пуща стремливо плещи си широки,
величествен, страшен и прав кат стена:
там, дето се дига на мрамор основи,
сред хълми зелени, покрити с цветя,
де всичко шумува, играй, песнослови:
зефир, водопади, врабчета, листа —
в туй весело място, рай земен прекрасен,
издига се мълком със жълти стени
скит древен и жален кат спомен безгласен
в тез хубости нови на старите дни.
Наокол е шумно. Но в тази ограда
е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,
едвам се зачува дотук водопада,
кой пеняст гръмливо бухти си навън.
А в този скит спокоен, скит стар християнски,
над черквица ниска със вехти светий
се бор възвишава на ствол великански
и върха си черни във облаци крий.
Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.
Монах белобради, старик стогодишни
го помнят се толък, се толък голям,
нито пък са чули от хора предишни
Комментарии к книге «Борът», Иван Вазов
Всего 0 комментариев