«Някъде… там… някъде»

Георги Връбчев

Някъде… там… някъде

I.

1.

Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност „чичо“ беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни — получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.

Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук — високи стройни дървета, уханната трева, гъстите шубраци — искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят — млади и стари. Той не предполагаше, но дори съществуваше странното поверие, че да срещнеш Чичо Хенри носи късмет. Добротата и загадъчността, които излъчваше привличаха хората. Често майки разказваха на малките си деца, че Чичо Хенри е последният останал от рода на добрите горски духове, бдящи над щастието на хората. Не пречеше на никого, затова и никой не му пречеше. Живееше тихо на своята полянка, заобиколен от природата. Той я обичаше и беше обичан.

Близо до неговата барачка имаше още няколко изоставени сгради, ползвани от горските работници. Никой не се бе сещал за тях от години, затова в свежата сутрин Чичо Хенри бе сам сред прекрасната свежест на гората.