«Странни магистрали (Пътьом)»

Георги Връбчев

Странни магистрали

Пътьом

На Джоуи ДиМайо

To Joey DeMaio

1.

Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.

В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри — то също.

— Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти — разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.

— О кей, Кели, спокойно, не се гипсирай, шефът няма да те пече нито на бавен, нито на бърз огън заради мен, ще вляза в график — отвърна той, като съвсем леко натърти последната дума и всмукна от преполовената цигара.

— Не се гипсирам, а и не ми говори така — гласът на Кели звънна във фалцет — внимавай да не объркаш нещо! Чу ли?!

— Да, да, чух, ти чу ли? — без да крие подигравката си отвърна Джо — Знаеш, че никога не съм „обърквал нещо“, какво има, май пак ти се заяжда и аз пак съм ти под ръка? — едрият човек гледаше напред и караше спокойно, въпреки, че така наречената Кели никак не беше спокойна.

— Това, че си върша работата като те карам да си вършиш своята, означава, че се заяждам, така ли? — въпросната Кели беше готова за война.

Джонатан отпуши пак и дълбок, бавен смях забълбука в гърлото му.

— Кели, скъпа, ти не успя да свикнеш с безразличието ми — недей, мила, не бива… не мога — вече съм обвързан — смехът му леко ускори темпото си и Джо се затресе като мечок, определено му беше забавно.

От отсрещната страна се разрази буря. Това ставаше не за пръв път. Кели по принцип беше достатъчно нервна, за да позволява на Дейвис да я дразни. Но имаше и друго. Тя самата беше част от стратегията на фирмата за преустройство, а Джо пък беше част от историята на фирмата, обект на преустройството, поради което сблъсъкът помежду им беше неизбежен. Опитният шофьор приемаше нещата от комичната им страна, но сравнително младата и не особено привлекателна, ако се съдеше по гласа и, жена в централата смяташе за въпрос на чест и въпрос на дълг да сложи „този простак“, както го наричаше тя, на място. Всъщност нещата бяха още по-прости, но се объркваха не по вина на Джонатан, просто ставаше дума за „въпрос на рейтинг пред шефовете“, като в случая този който правеше толкова лоши неща, докато Кели правеше толкова добри, беше именно Джо. Той разбираше прекрасно всичко това, не се сърдеше на „момичето“, както той я наричаше, но и никога не пропускаше случай да се пошегува с нея.

— … невъзможен, невъзможен. Ужасно е, че трябва да общувам с такива… с такива… хора… докато толкова неща ме чакат, толкова неща зависят от мен! — ни най-малко притеснение не се прокрадна в гласа и при това гръмко изявление — Дейвис, ще подам оплакване, ще…

— Да, бе, да — заплахата за оплакване беше дежурна — Спокойно, мила, ще се преборим за световния мир и за всичко друго, което зависи от теб — това „мила“ и особено допълнението след него, наляха още масло в огъня и Кели продължи да крещи, гласът и усилен от колоните кънтеше в кабината на камиона. Шофьорът направи кисела физиономия за момент, след което се усмихна.

— Кели, Кели, губя те… губя те — Джонатан замачка със свободната си ръка празна опаковка от „Сникърс“ пред микрофона — губя те, успокой се, спирам да заредя и ще ти се обадя, ало… ало… — помачка обвивката още десетина секунди, след което прекъсна връзката.

Никога не се интересуваше дали този номер върши работа или не — правеше го винаги, когато му станеше досадно и за него самия определено „вършеше работа“.

В дясно от магистралата се показаха постройките накацали около малка бензиностанция, сгушени една в друга, сякаш търсещи закрила след последния порив на торнадо в района. Джонатан не обичаше големите комплекси с лъскавите им магазинчета и други глупости. Беше на 48 години и по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал зад волана на големи камиони, кръстосвайки континента във всички възможни посоки. Сякаш изкачвайки стълба, той бе следвал развитието на научно-техническия прогрес, като през определени периоди на време поемаше управлението на нови машини, зареждаше гориво във все по-модерни комплекси. Изобщо вършеше доста неща, които времето, в което живееше година след година изискваше от него. Това обаче определено не означаваше, че тези неща му харесваха и се чувстваше длъжен да ги приеме. Напротив.

Поради тази причина, въпреки че прекрасно знаеше за съществуването на тази бензиностанция, се усмихна радостно, сякаш я виждаше за пръв път. Бензиностанцията на Стария Рос. Усмивката останала след разговора с Кели, стана още по-широка.

Камионът приближаваше отбивката. Джонатан погледна за ремаркето последователно и в двете огледала, намали плавно и зави към бензиностанцията.

(обратно)

2.

Питър Крейн беше съвсем обикновено момче на 17 години. Толкова обикновено, че дори изглеждаше като 15 годишно обикновено момче. Риза, платнен елек, къси панталони, цвят каки, раница на гърба — наистина съвсем нормално момче.

Съвсем нормално, но не и за завряната в нищото скромна бензиностанция на Стария Рос, както познатите наричаха съдържателя на съоръжението. Ако можеше естествено да се нарече така конфигурацията от няколко малки паянтови постройки, чиято рождена дата се губеше някъде в разгара на хипи движението — най-късно. Перлите в короната на този „комплекс“ бяха две сравнително нови колонки за гориво, а неочакваните посетители — събитие на десетилетието. В този смисъл присъствието на момчето тук беше най-малкото необичайно.

Самия „Стар Рос“ беше в околността доста преди хипи движението, ако то се възприемеше за ориентировъчен пункт. С дълга, рошава брада в стила на ония /за него/ младежи от ZZ Top, които често пускаха по радиото, скърцащо болнаво от стаичката служеща за канцелария /и всичко друго/, наклонил леко глава, коронована от вехто сламено сомбреро, той измерваше Питър Крейн с очи. Седнал отпред на пейка с колеблива устойчивост, облегнал длани на бастуна си, се опитваше да си придаде строго изражение. „Тези сополанковци се нуждаят от респект, иначе ти се качват на главата.“, мислеше си той и почти успяваше да изглежда така, както искаше.

— Питър Крейн, а? — потърка замислено брада — и за какъв дявол се намери тук — Стария Рос гледаше критично големите коленни стави на Питър Крейн, които изскачаха на фона на бедрата и прасците му като на прохождащо жребче. Бе вперил поглед в младежа тъй, сякаш беше извършил някакво престъпление, носейки това име.

— Питър Крейн — да, но Крейн — с течение на времето — като стана „господин Крейн“ — за сега само Питър — опита момчето да остроумничи, което май не се хареса на Стария Рос.

— Ако станеш въобще — наричай ме Стария Рос — рече старецът, като само погледна протегнатата ръка на младежа.

Питър не се смути от резкия отговор, той също не хареса стареца, но трябваше да бъде търпелив.

— Пътувам на юг, мистър Рос…

— Без това „мистър“ — Стария Рос — така ми викат всички — иначе какво — мистър стар Рос или стар мистър Рос, не усещаш ли, че ме обиждаш по този начин — стар, та стар, кажи Стария Рос наведнъж и карай нататък — както се оказа, старият не само беше Рос, но беше и вкиснат, не обичаше неканени гости. Имаше специално виждане за тях.

— Пътувам на юг — повтори момчето — дали ще намеря някой да ме качи?

— От тук минават само извънземните и два гущера — отговори ядно старецът — като ги видя ще ги питам — и зарея поглед, навирил рошавата си брада, сякаш зает с някакви изключително важни разсъждения.

Момчето разбра, че разговорът няма да потръгне — старият не искаше. Огледа се, наистина мястото не изглеждаше особено посещавано. Обърна се към стареца, който продължаваше да гледа нанякъде, сякаш забравил за него. Изминаха минута — две. Старият Рос вдигна вежда и погледна косо Питър.

Какво!