«Островът и неговите загадки»

Вера Вутова

Островът и неговите загадки

„Историята на японския народ ни дава особено ярък пример за последователно развитие на човешкото общество под въздействието главно на вътрешни исторически фактори. Въпреки че «изолирано» общество в чист вид не съществува, японският народ до известна степен се доближава до този тип. За разлика от повечето народи японският е живял и се е развивал в една и съща природна среда, на едно и също пространство, при неизменен етнически състав, без намеса отвън, без външни завоевания, без насилствено внедряване на чужди елементи. За това е способствувало, разбира се, както своеобразното географско положение на страната, така и историческата конюнктура — нито един от съседите на Япония не се оказва достатъчно силен, за да подчини насилствено на своето влияние тази островна страна. Ето защо от икономическа и политическа гледна точка Япония се развива почти изключително под въздействието само на вътрешни фактори, чуждоземното влияние е ускорявало или забавяло постъпателния ход на това вътрешно развитие, без да го пречупва или прекъсва.“

Акад. Николай Йосифович Конрад

Измина повече от столетие, откакто перлата на Изтока — Япония, отвори вратите си за света след близо два и половина века изолация и озадачи Запада с неповторимата душевност на своя народ, почерпана от три извора — шинтоизма, будизма и конфуцианския морал, с ревностно пазените си традиции и с богатата си самобитна култура, издигнала в култ простотата и единението с природата. Вежливостта и сдържаността на японеца, чувството му за дълг и лоялността му към висшестоящия, съчетани с ясна осъзнатост на собственото му място в обществената и семейна йерархия, трезвото му отношение към смъртта, способността му да открива красотата и да намира естетическа наслада в простото, недоизказаното, да възприема нещата в тяхната единичност и неповторимост — всички тези и много други черти на японския национален характер, попаднали в полезрението на Запада, се наблюдават от различни ъгли и се възприемат различно. Богатият спектър на японското светоусещане и неговите художествени превъплъщения — изкуството на подреждане на цветя „икебана“, чаеният ритуал и неговият интериор, калиграфското изкуство, живописта с туш и други се подлагат на анализи и се тълкуват различно. Но съумява ли Западът да проникне в сърцевината на японския светоглед и морал, за да открие истинския лик на нацията?

На проблема за опознаването на Изтока от Запада, станал така актуален за Япония след първите официални контакти със западната цивилизация, реагира с острото си перо в известната „Книга за чая“, написана в началото на нашето столетие, Какузо Окакура — един от най-изявените мислители на нова Япония, радетел на съхраняването на чистата японска култура. „Кога Западът ще разбере или ще се опита да разбере Изтока?“ — пита Окакура и апелира към чуждоземците да се откъснат от повърхността и да надзърнат в дълбината на японската душевност, като не случайно прави асоциация с чаената чаша. В култа към чая според Окакура трябва да се търси ключът към сърцето на японеца. В чаената чаша — „чашата на хуманността“, където „човечеството си е дало среща“, се е утаила квинтесенцията на японската житейска философия и естетически възгледи. Философията на чая, пише Окакура, „е хигиена, защото насажда чистота, икономичност, защото намира комфорт в простотата, а не в претрупаността, показността и скъпото, морална геометрия, защото определя нашето чувство за пропорция във вселената“.

В нашия век на прекомерна информираност и свръх-бързи комуникации Япония не е вече далечна островна страна, обвита в булото на загадъчността. От Запад гледат на Япония с очите на добре осведомени наблюдатели. Гледат през редовете на статистическите справочници, на вестникарските колони, на книгите с познавателно и научно предназначение за Страната на изгряващото слънце, през телевизионните и киноекрани. Писатели, журналисти, политици, икономисти, социолози, културолози и японоведи разнищват от различни краища сложната плетеница на японския феномен — традиции и икономически бум. Сред този поток от информация Япония днес се изправя многолика като Идола на милосърдието — богинята Каннон, превъплътена в хилядата позлатени образа, които виждаме в храма „Санджусангендо“ в Киото.

Видният съветски изтоковед акад. Н. Й. Конрад в трудовете си, посветени на проблема Изток-Запад, припомня първопричината за събиране на сведения за Изтока с определени политически цели — колониалната експанзия на западните държави през Средновековието, и посочва необходимостта от научен подход днес към историята, културата и идеологията на източните народи за правилното разбиране и тълкуване на проблемите на Изтока. Опирайки се на ценните теоретически разработки на акад. Конрад, японоведите в най-близкия западен съсед на Япония — Съветския съюз, дават огромен принос в обективното научно тълкуване на традиционния и съвременен облик на тази страна. Наред с многобройните научни разработки по проблемите на японската история, култура, политика и икономика и широкото представяне на японската класическа и съвременна литература в превод на руски език, Япония стана достъпна и чрез такива нашумели заглавия от съветски автори, предназначени за по-широк кръг читатели, като „Японски записки“ от Н. Федоренко, „Клончето на сакурата“ от В. Овчинников и други. Сред хилядите страници, на които разнолика Япония оживява под перото на руски и съветски автори, едни от най-ярките са историческите записки на руския капитан В. М. Головнин, попаднал в плен при японците от 1811 до 1813 година. В тях се развенчава езуитското злоезичничество, поднесло в най-черни краски на неосведомения Запад първите сведения за потомците на богинята на слънцето Аматерасу — легендарната създателка на японските острови:

„Япония станала известна на европейците в средата на XVI век; първи открили тази държава португалците; тогава над най-силните за времето морски държави господствувал в най-висша степен дух на завоюване на новооткрити земи. Водени от намерението да покорят Япония, португалците отпочнали своята позната мисия с търговия и проповед на католическата вяра сред мирните жители на тази страна. Пристигналите в Япония техни мисионери отначало съумели да се понравят на японците и получили свободен достъп до вътрешността на тази земя с невероятен успех покръствали своите нови ученици. Но царуващият в края на XVI век в Япония светски император Тейго, човек умен, проницателен и храбър, наскоро забелязал, че езуитите били загрижени да се сдобиват с японско злато, а не да носят спасение душевно за своите енориаши и решил да изкорени християнската вяра и да изгони мисионерите от своите владения.

Според японците главната или, по-добре казано, единствена причина за гоненията на християните са наглите деяния както на езуитите, така и на францисканците, изпратени след това от испанците, а наред с това и алчността на португалските търговци. Защото и едните, и другите вършели всякакви жестокости, за да постигнат своите цели и да се обогатяват. Следователно и не дотам прозорлив държавник, да не творим за такъв като Тейго, можел лесно да забележи, че тези «пастири» се водели от едното користолюбие, а вярата им служела само като оръдие, посредством което се надявали да успеят в намеренията си.

Въпреки това, прогонени от Япония, мисионерите за свое оправдание и от ненавист към народа, неподдал се на измамата им, представили японците в очите на европейците като народ хитър, вероломен, неблагодарен, отмъстителен — с една дума, описали ги в такива краски, че по-гнусна и опасна твар от японеца не е възможно да си представиш. Европейците приели тези пропити с монашеска злоба разкази за достоверна истина. Убеждението на европейците в подобни мними гнусни черти на японците стига дотам, че и в пословиците се говори за японската злоба, коварство и прочие. Но аз, по волята на съдбата, през двадесет и седем месечното си пленничество при този народ се убедих в обратното.“

Тези редове звучат като преоткритие на изолирания от света загадъчен остров, описан повече от пет столетия преди това от великия пътешественик Марко Поло като „Чипингу — остров голям“, където живеят „жители бели, красиви и учтиви, идолопоклонници независими и неподчиняващи се никому“. Те дават повод за преоценка на морално-етичните качества на японския характер, изградени през вековете на съзряване на нацията и култивирани в най-съвършения си вид в периода на изолираното й съществуване. Добродетели, които пратениците на римския папа през XVI и XVIII век по езуитски прикривали от погледа на света.

Отварянето на Япония в средата на миналия век открива пътя за свободен достъп на процъфтяващите буржоазни общества до непознатия духовен свят и житейска реалност на японската нация. Първите официални контакти на Япония със западните държави, както и ходът на буржоазната реставрация Мейджи през 60-те години на миналия век, са обект на много описания на възраждащата се империя от страна на западни очевидци и участници в тези събития. Така например в Мемоарите на английския дипломат сър Ърнест Сатоу, работил в Япония в продължение на двадесет години — от 1862–1882 г. Япония е представена с богат фактологически материал в преломен момент от нейната история — пред прага на качествено нови исторически преобразования, които през последвалите десетилетия нахвърлят щрихите на нейния съвременен облик.