«Лакомниците живеят в опасност»

Карл Вилхелми

Лакомниците живеят в опасност

— Моля, супа от раци и телешко рагу — поръча Роже Лафит.

— Супа от раци… телешко рагу — повтори Антоан Ноле, шефът на келнерите в известния сред гастрономите ресторант на Елисейските полета.

— Към това „Шабли“, господине?

— Към второто ястие ми дайте, моля ви, бутилка „Померол“. Клод знае каква.

— Да, господине.

Този разговор се водеше в 19 часа и 29 минути. Никой в този момент не предполагаше, че Роже Лафит ще живее само още 23 минути.

Лафит опита супата, която му подаде Антоан. Установи, че е с нужната температура, но не му харесваше вкуса й. Взе сребърната солничка, тръсна я няколко пъти над чинията и започна да яде.

Три минути след това падна под масата. Докато Антоан и собственикът на ресторанта Пол Бутелие се ориентират, Роже Лафит вече беше мъртъв.

— Вие ни извикахте, тъй като смятате, че това не е естествена смърт? — запита комисарят Дюмон лекаря.

— Да. Веднага е загубил съзнание. Мисля, че е цианкалий — и лекарят посочи останките от супата. — Трябва да се изследва.

— Моля да се заемете с това — каза Дюмон на помощника си Боден.

— Господин Бутелия — обърна се комисарят към собственика, — моля ви, разкажете.

— Когато идваше в Париж, Роже Лафит винаги вечеряше при нас. И винаги на една и съща маса. Естествено, познаваха го всички служители.

— Кой го обслужваше днес и какво поръча?

— Кой е подреждал масата, Бутелие не знаеше. Виното в хладилника бе поставил Клод Ортес. Поръчката приел Антоан и той сервирал супата, която била приготвена от Пиер Жюмо.

— И двамата ли познаваха Лафит и неговите кулинарни навици? — запита Дюмон.

— Антоан — да, Пиер — по-скоро не, той е при нас едва от половин година.