«Синята брада»

Кърт Вонегът

Синята брада

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Тази книга е роман и едновременно с това иронична автобиография. Тя не бива да се приема като сериозен труд върху историята на течението за абстрактен експресионизъм — първата истинска школа за изкуство, родена в Съединените американски щати. По-скоро е друго — просто едно описание на собствените ми реакции по отношение на някои неща в живота.

Рабо Карабекян е напълно фиктивен герой, такива са и Тери Кичън, Сърк Бърман, Пол Слейзингьр, Дан Грегъри, Едит Тафт, Мерили Кемп и всички останали персонажи. А когато споменавам действителни и известни личности, аз внимавам да не разкрасявам излишно техните постъпки и да не измислям нищо ново.

Бих добавил още, че много от написаните тук неща се дължат на прекомерните суми, заплащани за произведения на изкуството от миналия век. Концентрацията на огромни парични средства в ръцете на шепа хора или институции роди възможността да се проявява една особена игривост по отношение на общочовешките ценности; толкова по-нелепа, колкото по-сериозно я проявяват нейните носители. Имам предвид не само пясъчните кули в областта на изкуството, но и повечето детски игри — тичане, скачане, боричкане, хвърляне на камъни.

И танцуването.

И пеенето на песнички.

К. В.

(обратно)

„Ние трябва да си помагаме да преодолеем това нещо, каквото и да е то.“

Доктор Марк Вонегът

(От едно писмо до автора, 1985 г.)

(обратно)

СИНЯТА БРАДА

АВТОБИОГРАФИЯТА НА РАБО КАРАБЕКЯН

(1916–1988)

„Тази книга посвещавам на Сърк Бърман. Какво друго мога да кажа?“

Р. К.

1

Когато написах думичката „край“ под историята на своя живот, реших да се върна тук, в началото — тъй да се каже „на входната врата.“ С единствената цел да поднеса извиненията си на пристигащите гости: „Бях ви обещал автобиография, но нещо в кухнята се обърка и сега ви предлагам един дневник на току-що отминалото неспокойно лято. Но не се безпокойте, заповядайте. По всяко време можем да изпратим някого за готови пици. Хайде, влизайте!“

* * *

Аз съм някогашният американски художник Рабо Карабекян и имам само едно око. Роден съм през 1916 година в Сан Игнасио, Калифорния в семейството на преселници. Тази автобиография започвам седемдесет и една години по-късно. За онези, които трудно пресмятат добавям, че това прави 1987-а.

Не съм циклоп по рождение. Изгубих лявото си око малко преди края на Втората световна война, като командир на инженерен взвод в Люксембург. Всичките ми войници без изключение бяха с малко или повече творчески професии в цивилния живот. По принцип бяхме специалисти на камуфлажа, но през онзи ден се биехме като обикновени пехотинци, просто за да оцелеем. Взводът беше съставен от хора с творчески професии, защото някой военен бюрократ си беше въобразил, че ние ще бъдем особено изобретателни в областта на маскировката.

И наистина бяхме! Германците никога не успяха да разберат кое в нашия тил представлява опасност за тях и кое — не. Докарахме ги до халюцинации! В замяна на това имахме привилегията да живеем като творци, да не се придържаме стриктно както към униформеното облекло, така и към военната дисциплина. Бяхме под прякото командване на Генералния щаб на Съюзническите войски, а оттам ни прехвърляха на подчинение на някой генерал, който е особено впечатлен от последните заблуди, предложени на противника от нашето творческо въображение. Този генерал обикновено не се задържаше дълго като наш командир, но неизменно биваше снизходителен към нас, запленен и в крайна сметка благодарен за това, което вършехме.

После идваше мигът на раздялата.

Постъпих в армията две години преди Съединените щати да се намесят във войната и вече имах чин лейтенант. През 45-а положително бих стигнал до подполковник, ако не беше твърдото ми желание да си остана командир на това щастливо семейство от трийсет и шест мъже. То ме накара да откажа всякакви повишения от капитан нагоре. То ми позволи да придобия и първия си опит в семейните отношения. Вторият дойде след войната, когато се сближих с един човек, равен на най-известните американски художници, признати днес за основоположници на Школата за абстрактен експресионизъм.

Там, в Стария свят, майка ми и баща ми са имали много по-големи семейства от моите две. И, разбира се, всичките им роднини бяха кръвни роднини. Изгубили са ги по време на голямото клане, при което над един милион арменци са унищожени от Османската империя, пожелала да се освободи от тях по две причини: първо, защото били умни и образовани; и второ, защото имали много роднини оттатък границата, на територията на Руската империя.

Тогава е била епохата на империите. Сега също, въпреки нескопосаните опити за камуфлаж.

* * *

Съюзила се с турците, германската империя изпратила своите равнодушни наблюдатели да регистрират първия геноцид в световната история. Дотогава думата геноцид не е съществувала в нито един език, но след това придобива известност с точно определеното си значение — внимателно планирана операция за ликвидиране всички представители на определена етническа групировка, независимо дали те са мъже, жени или деца.

Подобни амбициозни проекти се сблъскват с чисто промишлени проблеми — как да се убият бързо и икономично толкова много едри и находчиви животни, как да не позволят на нито едно от тях да се измъкне, как да се освободят от планините месо и кости след приключване на операцията. Турците, като всички пионери в дадена област, не са разполагали нито с възможност, нито със специализирана техника за изпълнението на една толкова мащабна операция. Само четвърт век по-късно германците обаче показват на какво са способни в това отношение. Турците се задоволявали просто да прибират арменците там, където ги заварят — в домовете им, на работа, местата за забавления, молитва и образование. След това ги откарвали в провинцията, лишавали ги изцяло от храна, вода и подслон, колели и стреляли, докато всички изглеждали съвсем мъртви. А бъркотията след себе си оставяли на псета, влечуги и червеи.

Майка ми, която все още не знаела, че ще ми бъде майка, успяла да се направи на умряла сред планината от трупове.

Баща ми пък, който още не бил съпруг на майка ми, оцелял след като се пъхнал в клозетната яма зад сградата на училището, в което преподавал. Часовете били свършили, той бил съвсем сам в сградата, когато пристигнали войниците. И пишел стихове. Сам ми го е разказвал. Веднага разбрал за какво идват войниците. Нито видял, нито чул убийствата. Вечерта, покрит с изпражнения от главата до петите, се оказал единственият оцелял в цялото село. Тази самота останала завинаги запечатана в съзнанието му, превърнала се в най-страшния му спомен от деня на масовото изтребление.

* * *

Макар спомените на майка ми, оцеляла сред реки от кръв и предсмъртни писъци, да са били много по-ярки от тези на баща ми, тя беше успяла някак да забрави Стария свят, да намери сили за нов живот в Съединените щати, дори да мечтае са създаването на ново голямо семейство тук.

Баща ми никога не успя да постигне това.

* * *

Аз съм вдовец. Преди две години почина втората ми съпруга Едит Тафт, която пожела да запази моминското си име и след брака ни. От нея наследих тази голяма къща с деветнайсет стаи на брега на Ийст Хамптън, Лонг Айлънд, която в продължение на три поколения е била собственост на англосаксонското й семейство, пуснало корени в Синсинати, Охайо. Прародителите й едва ли са допускали, че домът им ще премине във владение на човек с екзотичното име Рабо Карабекян.

И ако духовете им все още витаят наоколо, те вършат това толкова деликатно и възпитано, че едва ли някой може да се оплаче от поведението им. В случай, че все пак ми се наложи да се сблъскам с някой от тях на широкото стълбище и този някой ме упрекне за притежанието на родовото имение на семейство Тафт, аз положително бих му отвърнал така:

— За всичко е виновна Статуята на свободата!

* * *